Тери Пратчет: Ерик

— Господа — започна.

— Уук.

— Извинете. И майму…

— Уук.

— Имам предвид човекоподобни, разбира се…

— Уук.

Известно време Архиканцлерът отваряше и затваряше безгласно уста, като се опитваше да улови потока на мислите си. Библиотекарят официално беше член на колежанския съвет. Никой не беше успял да открие някакво правило относно изключването на орангутани, въпреки че тайничко бяха търсили усърдно.

— Призрачно Витание — осмели се той. — Някакъв вид призрак, вероятно. Оправя се с камбана, книга и свещ.

Касиерът въздъхна:

— Вече опитахме, Архиканцлерю.

Архиканцлерът се наведе към него.

— А? — попита.

— Казах, че вече опитахме това, Архиканцлерю — провикна се Касиерът като насочи гласа си към ухото на стареца. — След вечерята, помниш ли? Използувахме „Имената на мравките“ от Хъмптемпър и дрънкахме със Стария Том 4 4 Старият Том е единствената напукана бронзова камбана в Университетската кула. Езикът й бе паднал непосредствено след като я бяха излели. но Камбаната все още на всеки час напяваше някаква страхотна тишина. .

— Така ли направихме, наистина? Помогна, нали?

— Не, Архиканцлерю.

— А?

— Във всеки случай, никога досега не сме имали неприятности с призраци — обади се Старшият Преподавател. — Магьосниците просто не витаят.

Архиканцлерът жадно търсеше трошица утеха.

— Може би е само нещо от природен характер — каза той. — Например, буботене на подземен поток. Може да е раздвижване на земни пластове. Нещо в канализацията — нали оттам могат да се чуват странни звуци, когато вятърът духа в подходяща посока.

Облегна се назад и засия доволно.

Останалите членове на Съвета се спогледаха.

— Канализацията не трополи като забързани крачета, Архиканцлерю, — отегчено промълви Касиерът.

— Освен ако някой не е забравил отворен кран — намеси се Старшият Преподавател.

Касиерът го изгледа накриво. Беше във ваната, когато невидимото пищящо нещо профуча през банята. Определено не искаше отново да изпита подобно усещане.

Архиканцлерът му кимна.

— Значи, всичко е наред — каза и заспа.

Касиерът смълчано го изгледа. После смъкна шапката на стареца и лекичко я подпъхна под главата му.

— Е? — попита той уморено. — Някой има ли някакво предложение?

Библиотекарят вдигна ръка.

— Уук — каза той.

— Да, добре, браво, момчето ми — съгласи се нехайно Касиерът. — Друг?

Орангутанът го гледаше кръвнишки, докато останалите магьосници клатеха глави.

— Трус в тъканта на действителността — промълви Старшият Преподавател. — Това е.

— Какво да направим тогава?

— Откъде да знам. Освен да опитаме стария…

— О, не — възрази Касиерът. — Не го казвай. Моля те.

Прекалено опасно е…

Думите му увиснаха отсечени от писъка, който се надигна от далечния край на стаята и се стрелна покрай масата, придружен от тропота на много тичащи крачета. Магьосниците се изпокриха в суматохата на преобърнатите столове.

Пламъчетата на свещите се проточиха като дълги тънки езичета октаринова светлина, преди да бъдат духнати.

Настъпи тишина, онази особена тишина, която се появява винаги след много неприятен шум.

А Касиерът каза:

— Добре. Предавам се. Наистина ще опитаме с Ритуала на Ашкент.

Това е най-сериозният ритуал, който се предприема от осем магьосника. Извиква се Смърт. Той естествено знае всичко, което става.

И разбира се, изпълнява се с неохота, защото старшите магьосници обикновено са много стари и биха предпочели да не правят нищо, с което да привлекат вниманието на Смърт върху себе си.

Ритуалът се състоя в полунощ в Голямата Аула на Университета, сред бъркотия от тамян, свещи, рунически надписи и магически кръгове — не беше наложително да се използва нито едно от тези неща, но тяхното присъствие успокояваше магьосниците. Магията пламтеше, псалмите се напяваха, заклинанията се извършваха предано.

Магьосниците се бяха втрещили в магическия октограм, който си стоеше празен. След известно време кръгът качулати фигури взе да мърмори помежду си.

— Сигурно сме сгрешили някъде.

— Уук.

— Може би Той е излязъл някъде.

— Или е зает…

— Мислиш ли, че можем да се откажем и пак да си легнем?

— КОГО ТОЧНО ЧАКАМЕ?

Касиерът бавничко се извърна към фигурата до себе си. Плащът на магьосник винаги може да се разпознае — изпъстрен е с пайети, магически знаци, козина и дантела и обикновено в него има магьосник с внушителни размери. Този плащ, обаче, беше много черен. Платът изглежда бе подбран заради голямата си здравина. Както и собственикът. Видът му беше такъв, че ако напишеше книга с рецепти за диета, тя веднага би станала бестселър.