Тери Пратчет: Ерик

Ринсуинд пристъпи сред пукотевица от психична енергия.

— Ъ-ъ — колебливо отрони Търсли, докато магьосникът си ближеше пръстите. — Знаеш ли какво? Ще те оставя под заклинание за лишаване от свобода.

— Няма нужда, уверявам те.

— Не, така е най-добре. Ще можеш да се движиш наоколо. Бях се подготвил напълно, в случай, че можеш да отидеш и да доведеш, ъ-ъ, нея.

— Добре — каза Ринсуинд. Докато демонологът мрънкаше разни думи от книгата, той си помисли: „Крака. Врата. Стълби. Каква страхотна комбинация.“

Хрумна му, че у демонолога имаше нещо необичайно, но не можеше да го определи. Той наистина твърде приличаше на демонолозите, които Ринсуинд знаеше още в Анкх-Морпорк — прегърбени, опръскани с химикали, със зеници като главички на топлийки от изпаренията. Този тук лесно би се вписал в групата им. Само дето имаше и нещо странно у него.

— Да си призная — каза Търсли, като прилежно изтриваше част от кръга, — ти си първият ми демон. Никога досега не е ставало. Как се казваш?

— Ринсуинд.

Търсли се замисли над това.

— Нищо не ми говори — каза. — В „Демонологията“ има Риинджсуин. И Уинсуин има. Но те имат повече крила от тебе. Сега вече можеш да излезеш. Трябва да призная, че материализацията ти е първокласна. Като те погледне, човек никога не би казал, че си зъл дух. Повечето демони когато искат да имат човешки вид, се материализират в облика на благородници, крале и принцове. Този вид на прояден от молци магьосник е много умен. Почти успя да ме измамиш. Какъв срам, че не можеш да изпълниш никое от онези неща.

— Не мога да разбера защо искаш да живееш вечно — каза Ринсуинд, решавайки мълчаливо, че ако някога му се отдаде възможност, ще си върне думите „прояден от молци“. — Да си отново млад, това разбирам.

— Хъм. Не е много забавно да си млад — отвърна Търсли и запуши уста с ръката си.

Ринсуинд се наведе напред.

Около петдесетина години. Ето какво липсва.

— Това е фалшива брада! — каза той. — На колко години си?

— На 87! — изписка Търсли.

— Виждам връзките над ушите ти!

— На 78, честно! Повелявам да ми се подчиниш!

— Ти си момче!

Ерик високомерно се изпъчи.

— Не съм! — изсъска в отговор. — Почти на 14 съм.

— А-хааа!

Момчето размаха сабята си към Ринсуинд.

— Във всеки случай, това няма значение. — изкрещя. — Демонолозите могат да си бъдат на колкото години си искат. Ти пак си мой демон и трябва да изпълняваш повелите ми!

— Ерик! — долетя глас някъде под тях. Лицето на Ерик побледня.

— Да, мамо? — извика, а очите му се впиха в Ринсуинд. И само с устни прошепна: не казвай нищо, моля те.

— Какъв е този шум там горе?

— Нищо, мамо!

— Слез и си измий ръцете, скъпи, закуската ти е готова!

— Да мамо. — Погледна глуповатичко към Ринсуинд. — Това е майка ми.

— Тя има силни бели дробове, нали? — каза Ринсуинд.

— Май, май е по-добре да слизам, тогава — отвърна Ерик. — Ти, разбира се, ще трябва да останеш тук.

Сети се, че така се губи част от правдоподобието и отново размаха сабята:

— Повелявам да ми се подчиниш! — изрече. — Повелявам да не напускаш тази стая!

— Добре. Разбира се — отвърна Ринсуинд, с поглед към прозорците.

— Обещаваш? Иначе ще бъдеш запратен обратно в Пъклото.

— О, не искам — каза Ринсуинд. — Заминавай. Не се тревожи за мене.

— Оставям сабята и нещата тук — Ерик свали голяма част от снаряжението си, под което се показа слабичък тъмнокос младеж, чието лице би било много по-хубаво, когато му се изчисти акнето. — Ако ги докоснеш, ще те сполетят ужасни неща.

— Не би ми и хрумнало — отвърна Ринсуинд.

Оставен сам, той бавно отиде до катедрата и погледна книгата. Заглавието, изписано с внушително блещукащи червени букви бе „Mallifacarum Simpta Diabolicite Occularis, Singularum“, Книга за пълния контрол. Знаеше я. Някъде в Библиотеката имаше копие от нея, въпреки че магьосниците никога не си даваха труд да я погледнат.

Може би необичаен факт, защото, ако има нещо, за което един магьосник би спазарил и баба си, то е за власт. Но съвсем не беше чак пък толкова необичаен, защото ако един магьосник е достатъчно схватлив, за да оцелее в продължение на пет минути, той може да проумее, че ако се крие някаква власт в демонологията, то тя е в демоните. Да използваш такава власт за собствени цели е като да трепеш мишки с гърмяща змия.

Дори и магьосниците намираха демонолозите за странни — все бяха потайни, бледи хора, които ги забъркваха едни в затъмнени стаи и се здрависваха с влажни, слаботелесни ръце. Това няма нищо общо с добрата чиста магия. Нито един уважаващ себе си магьосник не би си имал вземане-даване с демоничните територии, чиито обитатели са такава сбирщина от кукавци, каквито едва ли се среща някъде другаде.