Тери Пратчет - Ерик

Неговата хладна черна повърхност бе заобиколена от гравирана рамка, от която непрестанно се надигаха и разнасяха кълба тлъст дим.

— Каква е волята Ви, господарю? — попита Огледалото.

— Изложи ми събитията от последния час около Псевдополис — каза Кралят и се настани удобно, за да гледа.

След малко отиде и направи справка на името на „Ринсуинд“ в кантонерката си, която наскоро бе заповядал да бъде поставена на мястото на отчайващо подвързаните стари тефтери. Системата обаче все още се нуждаеше от известно смазване, защото удивените демони подреждаха всичко в папката с буквата „Х“, за Хора.

После седна да гледа блещукащите картинки и разсеяно се заигра за успокоение на нервите с предметите по бюрото.

Имаше всякакви канцеларски принадлежности: бележници с магнити за кламери, удобни съоръжения за държане на писалки и онези малки бележничета, които вършат такава хубава работа; невероятно забавни статуетки с надписи от рода: „Ти си Шефа!“, както и хромови топчета и спиралки, задвижвани от някакъв фалшив и краткотраен перпетуум мобиле. Никой, който погледне бюрото не би се усъмнил и за миг, че всички те са хладнокръвно казано, съвсем наистина прокълнати.

— Разбирам — каза Повелителят Астфгл, залюлявайки цял комплект бляскави топчета с едно почукване на дългия си крив нокът.

Не можеше да си спомни за никакъв демон на име Ринсуинд. От друга страна, съществуваха милиони от презряните обекти, пъплещи навсякъде без никакъв усет към порядък, а все още не бе имал време да осъществи подобаващо преброяване на населението и да пенсионира ненужните. Този май имаше по-малко притурки към името си и повече гласни в него от останалите. Но, би трябвало да е демон.

Васенего беше горделив стар глупак, един от възрастните демони, които както му се усмихваха, така го и ненавиждаха, а и не му се подчиняваха особено, само защото Кралят здравата се бе потрудил през хилядолетието, за да може от скромния си старт да се домогне до днешното си положение. Би допуснал даже, че старият дявол го е сторил нарочно — само за да му прави напук.

Е, с това ще трябва да се заеме по-късно. Ще му изпрати записка, или нещо подобно. Сега е твърде късно да прави каквото и да е. Ще трябва лично да се заеме. Ерик Търсли представлява твърде добра възможност, която не бива да се пропусне. Ако докопа Ерик Търсли, наистина ще раздразни боговете.

Боговете! Как мразеше боговете! Мразеше боговете дори повече отколкото мразеше старата гвардия, като Васенего например, дори повече отколкото мразеше хората. Предишната седмица беше оформил малко соаре, вложи сериозен замисъл в него — искаше да покаже, че е готов да каже „било каквото било“, че е готов да заработи заедно с тях в името на една нова, по-добра и по-резултатна вселена. Нарече го „Парти на Опознаването“. Имаше и кремвирши на клечка, и всичко си имаше; максимално се постара, за да стане хубаво парти.

Дори не си направиха труда да отговорят на поканите. А изрично беше написал RSVP 9 9 Б.пр. Respondez S’il Vous Plait (фр.) — моля отговорете. отгоре.

— Демоне?

Ерик надзърна от вратата.

— В каква форма си? — попита.

— В твърде жалка форма — отговори Ринсуинд.

— Донесъл съм ти малко храна. Ядеш, нали?

Ринсуинд я опита. Беше купичка зърнена храна с ядки и сушени плодове. Не че съставките не му понасяха. Просто някъде в процеса на приготовлението на тази смес нещо очевидно така бе повредило невинните съставки, както и милион земни притегляния не могат да повредят неутронна звезда. Ако умреш от такава храна, няма да има нужда да те погребват — ще трябва само да те пуснат там, където пръстта е мека.

Успя да преглътне хапката. Не беше трудно. Номерът е да й попречиш да слезе надолу.

— Прекрасно — задави се той. Папагалът великолепно изимитира човек, на когото му се гади.

— Реших да те пусна да си ходиш — каза Ерик. Твърде безсмислено е да те задържам, нали?

— Напълно безсмислено е.

— Не притежаваш никакви сили?

— Съжалявам. Пълен провал съм.

— Като се замисля, нямаш и особено демоничен вид — каза Ерик.

— Никога го нямат. Не можеш да им вярваш, на кажжгидетата — изхихика папагалът. Отново загуби равновесие. — Поли иска бисквитка — продължи с глава надолу.

Ринсуинд се завъртя около оста си:

— Стой си настрана, човчо!

Зад тях се чу такъв шум, сякаш вселената си прочистваше гърлото. Следите от тебешир по магическия кръг страхотно просветнаха за миг, превърнаха се в огнени дири по протритите дъски, нещо изпадна от празния въздух и тежко тупна на пода.