Тери Пратчет: Ерик

В центъра на инферното, величествено издигащ се от езеро със заместител на лава и с несравним изглед към Осемте Кръга, е разположен град Пандемониум 7 7 Демоните и техният Ад са доста различни от Подземните Измерения, онези безкрайни успоредни пустоши извън пространството и времето. Тъжните луди Неща в Подземните измерения не разбират света, а просто жадуват светлина и форма и се опитват да се сгреят край огньовете на действителността като се струпват край нея с почти същия ефект — ако изобщо им се отдаде да проникнат подобно на океан, който се опитва да се сгрее край свещ. А демоните повече или по-малко принадлежат на същото пространствено-времево кажжгоде, както и хората и проявяват дълбок и траен интерес към ежедневните дела на Човечеството. Достатъчно интересен е фактът, че боговете на Диска никога не са се трогвали до там, че да съдят душите на мъртъвците и затова хората отиват в ада, само ако дълбоко в себе си твърдо вярват, че там им е мястото. Нещо, което бихме направили, ако не знаехме за съществуването му. Това обяснява защо е толкова важно мисионерите да бъдат разстрелвани от пръв поглед. . Понастоящем животът в него тече съобразно името му.

Астфгл, новият Крал на Демоните, беше бесен. Не просто защото климатичната инсталация отново се бе развалила, не защото се чувствуваше заобиколен отвсякъде от идиоти и интриганти, дори не и защото никой все още не можеше да казва правилно името му, а защото, освен всичко това, току-що му бяха съобщили лоша новина. Демонът, избран с хвърляне на чоп да му я съобщи, сега страхливо се беше снишил пред неговия трон с опашка между краката. Беше безсмъртно уплашен, че скоро ще му се случай нещо прекрасно 8 8 Демоните имат извратена представа за ценностите. .

— Стана какво? — попита Астфгл.

— Ъ-ъ, отвори се, о, повелителю. Кръгът в Псевдополис.

— Аха. Умното момче. Възлагаме му големи надежди.

— Ъ-ъ. После отново се затвори, о, повелителю. — Демонът затвори очи.

— И кой премина?

— Ъ-ъ. — Демонът се спогледа с колегите си, струпани в далечния край на тронната зала, дълга една миля.

— Попитах, кой премина?

— Работата е там, о, повелителю…

— Да?

— Не знаем. Някой.

— Издадох нареждания, нали така, когато момчето успее, Дук Васенего да му се материализира и да му предложи забранени удоволствия и тъмни наслади, за да го подчини на Нашата воля?

Кралят заръмжа. Бе принуден да признае — проблемът да си зъл се крие във факта, че демоните не се славят като велики мислители-новатори и действително имат нужда от привкуса на човешката изобретателност. А той наистина бе очаквал с нетърпение Ерик Търсли, чийто тип суперинтелигентна глупащина беше рядка наслада. Адът се нуждаеше от ужасно умни, егоцентрични хора като Ерик. Те се справяха много по-добре от демоните със задачата да бъдат зли.

— Тъй беше, повелителю — каза демонът. — И дукът очакваше призовката години наред, като отхвърляше всички останали изкушения, непоколебимо и търпеливо изучаваше света на човеците…

— Добре де, но къде е бил той тогава?

— Ъ-ъ. Повик от свръхестественото, повелителю — изломоти демонът. — Не бил си обърнал гърба и за две минути, когато…

— И някой преминал?

— Опитваме се да открием…

Тук точно търпението на Повелителя Астфгл, което обикновено е здраво на опън като маджун, се прасна. Точно това най го вбесяваше. Поданиците му все казваха „откривам“, когато имаха предвид „констатирам“. Проклятието е прекалено малко наказание за тях.

— Изчезвай — процеди той. — И ще се погрижа да получиш похвала за тази…

— О, господарю, умолявам Ви…

— Изчезвай!

Кралят тежко изтрополи по светещите коридори към частните си помещения.

Неговите предшественици имаха слабост към космати задни крака и копита. Повелителят Астфгл без колебание отхвърли всичко това. Твърдеше, че никой никога не би се омаял на сериозно от задръстените негодяи на Подманифестин, със задници на преживни животни. Затова той проявяваше слабост към червена копринена мантия, пурпурни чорапогащи, качулка с две твърде изискани малки рогчета и тризъбец. Острието му все падаше от дръжката, но Астфгл усещаше, че така пременен Кралят на демоните би могъл да бъде взет насериозно…

В прохладата на покоите си — о, ей богу, или, по-точно, не ей богу, векове му бяха нужни, за да ги докара до някакъв цивилизован стандарт, неговите предшественици се бяха задоволявали просто да се разтакават наоколо и да изкушават хората, а не бяха и чували за стресови ситуации в управлението — лекичко повдигана капачето на Огледалото на Душите и се загледа как там заблещука живот.