Тери Пратчет: Ерик

Сигурно е имало необичайно стечение на обстоятелствата.

Това е много по-правдоподобно обяснение.

Наистина имаше необичайно стечение на обстоятелствата.

Точно в един случай на милион някой е наблюдавал, изучавал, търсил подходящите оръдия на труда за това необикновено дело.

И Ринсуинд се появи.

Беше почти прекалено лесно.

И така Ринсуинд отвори очи. Над него имаше таван; ако това беше под, значи бе изпаднал в беда.

Дотук добре.

Предпазливо опипа повърхността, върху която лежеше.

Беше грапава, всъщност дървена, тук-таме с дупки от гвоздеи. Човешки тип повърхност.

Ушите му доловиха пращенето на огън и клокочещ звук, източник неизвестен.

Носът му, почувствал, че изостава, побърза да доложи за дъх от сяра.

Така. Значи, до какво го доведе всичко това? До това, че лежеше на груб дървен под в стая със запален огън и нещо, което клокочи и изпуска серни миризми. В своето смътно сънливо състояние, той изпита значително задоволство от този умозаключителен процес.

Друго какво?

О, да.

Отвори уста и запищя, запищя, запищя.

Така се почувствува мъничко по-добре.

Полежа още малко. От прекатурената купчина спомени се надигнаха картините за сутрините в леглото, когато беше момченце и отчаяно делеше изтичащото време на все по-малки и по-малки частички, за да отложи ужасяващия миг на ставане и изправяне пред всичките проблеми на живота, като например, в настоящия случай, кой е, къде е и защо е.

— Какво си ти? — прозвуча глас на ръба на съзнанието му.

— И аз исках това да запитам — промърмори Ринсуинд.

Стаята се разклати, докато той се повдигна на лакти и фокусира погледа си.

— Предупреждавам те — изрече гласът, който изглежда идваше откъм масата, — защитен съм от много мощни амулети.

— Прекрасно — отвърна Ринсуинд. — Де да бях и аз.

Започна да извлича отделни детайли от мъглявината. Стаята беше дълга, с нисък таван, единият й край изцяло завладян от огромно огнище. На пейка, която се простираше покрай едната стена, имаше голям избор стъкленици, очевидно създадени от пиян хълцащ стъклодухач, а във вътрешностите на византийските им извивки кипяха и клокочеха разноцветни течности. На някаква кука висеше скелет, небрежно отпуснат. На пръчка до него някой беше заковал препарирана птица. Каквито и грехове да бе извършила в живота си, едва ли заслужаваше съдбата, която препараторът й бе отредил.

Втренченият поглед на Ринсуинд помете пода. Очевидно това бе единственото метене, което подът бе виждал от доста време. Само около него мястото бе почистено от остатъците изпотрошено стъкло и преобърнати колби за…

Магически кръг.

Изрисуван беше изключително старателно с тебешир. Който го е направил, е бил съвсем наясно, че целта на кръга е да раздели вселената на две части — вътрешна и външна.

Ринсуинд, разбира се, беше във вътрешната.

— Аха — обзе го познат и едва ли не утешителен безпомощен ужас.

— Заклевам Вас и Вас умолявам да не предприемате никак ви агресивни действия, о Демоне на Мрака — каза гласът, идващ, както Ринсуинд определи, иззад масата.

— Добре, добре — прибърза Ринсуинд — Няма. Ъ-ъ. Нима не е възможно да има и най-незначителна, мъничка грешчица?

— Повелявам ти да ми се подчиниш!

— Тъй де! — съгласи се Ринсуинд и безпомощно се огледа. — Ама как?

— Хич не си мислете, че можете да ме омаяте с лъжовния си език, о демоне на Шамхарот — тържествено изрече масата. — Много добре съм изучил нравите на злите духове. Изпълнете всяка моя заповед о, демоне или ще пратя Вас, обратно там във врещий ад, от който идваш. Пардон, от който Вий идвате. Всъщност, от който Вий идете. И наистина ще го направя.

Фигурата се показа иззад масата. Беше нисичка и по-голямата част от нея бе скрита под голямо разнообразие от муски, амулети и талисмани, които дори и да не действуваха срещу магия, сигурно биха я предпазили и от твърде непоколебим саблен удар. Имаше очила и шапка с дълги клепнали отстрани краища и приличаше на късоглед шпаньол.

С трепереща ръка стискаше сабя. Така обилно обсипана с пайети, че бе започнала да се огъва.

— Врящ ад ли каза? — немощно запита Ринсуинд.

— Именно. Където с жалостни писъци на болка изтезаваните се терзаят…

— Да, да, стана ми ясно — прекъсна го Ринсуинд. — Само че, разбираш ли, работата е там, че аз, всъщност, не съм демон. Така че, какво ще кажеш, да вземеш да ме пуснеш, а?

— Няма да ме залъжете с Вашата външност, о Демоне — каза фигурката. И добави с по-естествен глас — Както и да е, демоните все лъжат. Това е общоизвестно.