Тери Пратчет - Ерик

Не беше особено доволен от това.

— Да? — простърга.

Ринсуинд още четеше значката.

— Какво по-точно можеш да направиш за нас? — запита втрещен.

Ъргълфлогъ, който в известен смисъл наподобяваше покойния Куезоверкоатъл, изскърца с някои от зъбите си.

— Здрасти — напевно отрони, така както би го сторил някой, на който сценарият търпеливо е бил обясняван от друг с нажежена до червено ютия за дамгосване. — Казвам се Ъргълфлогъ, Изчадие от Пъклото и днес вие сте мои гости… Нека бъда първият, който ще ви посрещне с „добре дошли“ в нашия луксозно уреден…

— Я спри за малко — каза Ринсуинд.

— … подбран за Ваше удобство… — буботеше Ъргълфлогъ.

— Тук нещо не е наред — каза Ринсуинд.

— … пълно зачитане на ВАШИТЕ желания, потребителю… — стоически продължаваше демонът.

— Извинете — каза Ринсуинд.

— … доставим най-пълно удоволствие — каза Ъргълфлогъ. Издаде звук подобен на въздишка на облекчение, из дълбините на долните си челюсти. Сега като че ли за първи път се заслуша:

— Да? Какво? — каза.

— Къде сме? — запита Ринсуинд.

От различни усти изригна едно:

— Треперете, смъртни!

— Какво? В някаква птичка ли сме? 18 18 Б.пр. Непреводима игра на думи — „Треперете, смъртни!“ и „Пъдпъдък, смъртни!“

— Ще последва период на корективна терапия — отново се поправи, като изплюваше всяка дума, — която се надяваме да превърнем във възможно най-назидателна и забавна за вас, като подобаващо отчитаме всичките ВАШИ права — правата на клиента.

Погледна Ринсуинд с няколко чифта очи.

— Ужасно е, нали? — каза с по-нормален глас. — Не е в мене вината. Ако бяха оставили на мене, на секундата щяха да последват старите врящи истории в кажжгоде-то.

— Това е Адът, нали? — попита Ерик. — Гледал съм картинки.

— Точно там сте — с траурен глас каза демонът. Седна, или поне се нагъна по някакъв сложен начин. — Индивидуален подход, ето това имаше едно време. Хората чувствуваха, че проявяваме интерес, че не са просто бройки, а, ами, жертви. Имахме изградени традиции в сферата на услугите. Ама много го е грижа, него точно, но защо ли ви занимавам с моите си проблеми? Като че ли си нямате достатъчно ваши; например стига ви и това, че сте мъртви и че сте тук. Не сте музиканти, нали?

— Всъщност, дори не сме и мърт… — започна Ринсуинд. Демонът не му обърна внимание, а стана и тромаво пое по усойния коридор, като им правеше знаци да го последват.

— Наистина ще намразите това място, ако сте музиканти. Искам да кажа, че още повече ще го намразите. По цял ден стените свирят, е, това оня го нарича свирене. Моля — моля, нямам нищо против някоя хубава мелодийка, с която да можеш да си пищиш на воля, но случаят не е такъв. Искам да кажа, дочух, че би трябвало да разполагаме с най-доброто — защо тогава да слушаме туй нещо, дето дрънчи така, сякаш някой е пуснал пианото и после си е излязъл и го е зарязал?

— Всъщност…

— А и тая работа с растенията в саксиите. Не ме разбирайте погрешно, приятно ми е тук-там да има зеленинка. Някои от момчетата викат, че не са истински, но аз казвам, че са си истински — никои, който е с ума си, не би направил цвете, дето мяза на тъмнозелена кожа и смърди като умрял ленивец. Оня вика, че придават приятелски и приветлив вид на мястото. Приятелски и приветлив вид! Виждал съм как запалени градинари се скършват и заплакват. Слушай какво ти разправям, казват, че всичко което после им правим, им се струва цвете в сравнение с това.

— Мъртви ние не см… — каза Ринсуинд, като се опитваше да вклини думите си в някоя пауза на безкрайния монотонен брътвеж на нещото, но прекалено закъсня.

— Машината за кафе, аха, машината за кафе е хубава работа. Уверявам ви. Досега давехме хората в езерца от котешка пикня, не ги карахме да си я купуват в чашка.

— Не сме мъртви! — изкрещя Ерик.

Ъргълфлогъ спря с подскок.

— Разбира се, че сте мъртви — каза. — Иначе нямаше да сте тука. Не мога да си представя, че тука ще идват живи хора. Няма да оцелеят и пет минути. — Отвори няколко от устите си и зейнаха цял набор зъби. — Хър-хър — добави. — Ако ми паднеше тук долу да пипна живи хора…

Ненапразно Ринсуинд бе успял да оцелее години наред в параноичните заплетености на Невидимия Университет. Почувствува се почти като у дома си. Рефлексите му се задействуваха с невероятна прецизност.

— Искаш да кажеш, че не ти е съобщено? — запита. Трудно беше да се разбере дали изражението на Ъргълфлогъ се промени, па макар и само защото беше трудно да се отгатне коя точно част от него има изражение, но той определено изрази нещо като познатото излъчване на неочаквано предизвикана обида и несигурност.