Тери Пратчет - Ерик

— ! — каза Ринсуинд.

— Трябва да говорим по-високо, съжалявам. Един момент само.

Чу се още едно хармонично дрънване.

Когато Ринсуинд отвори очи, вече стоеше на пясъчен бряг. Ерик — също. Творецът се рееше наоколо.

Не чуваше свистене на вятър. По себе си нямаше и драскотина.

— Просто вклиних там нещо между скоростите и позициите — обясни Творецът, като видя изражението му. — Тъй, а сега — какво беше започнал да казваш?

— По-скоро исках да спра полета към смъртта си — каза Ринсуинд.

— А-а. Хубаво. Драго ми е, че в такъв случай това е уредено. — Творецът объркано се огледа. — Не сте ли ми виждали книгата някъде наоколо? Стори ми се, че я държах, когато тръгвах — Въздъхна. — Следващият път ще си затиря главата нанякъде. Веднъж направих цял един свят и напълно забравих мръсниците. Нито едно от гадните копелета не сложих. В момента нямах нито един от мръсниците под ръка. Казах си, ще замина отново, когато се появят на склад, ама после съвсем забравих. Представяш ли си само. Никой не забеляза, разбира се, защото те очевидно сами са се завъдили, а никой не е знаел, че от самото начало е трябвало да има мръсници, но този факт причини дълбоки, разбираш ли, психологически проблеми. Някъде дълбоко в себе си всички знаеха, че нещо липсва, такива ми ти работа.

Творецът се стегна.

— Във всеки случай, не мога да се мотая тук цял ден. Както отбелязах, имам си много задачи.

— Много? — попита Ерик. — Мислех си, че е само една.

— А, не. Цели купища са — каза творецът и взе да избледнява. — Тази ваша квантова механика, видите ли. Не се прави веднъж и завинаги. Настояват да се разклонява. Викат му „Избери верния отговор от посочените“. Прилича на рисуване на — рисуване на — рисуване на нещо много голямо, което все трябва да продължаваш да рисуваш, нещо такова. Лесно е да кажеш, че трябва да се промени едно детайлче, ама кое по-точно, ето това му е цаката. Е, приятно ми беше да се запознаем. Ако имате нужда от някоя допълнителна работа, ами, от някаква допълнителна луничка, или нещо такова…

— Хей!

Творецът се появи отново и веждите му се повдигнаха в лека изненада.

— Какво ще стане сега? — попита Ринсуинд.

— Сега? Ами, предполагам, че скоро ще се появят някакви богове. Не се бавят с настаняването си, да знаеш. Те са като мухи около едно… мухи около едно… абе, като мухи. Като начало, обикновено са малко високопарни, но скоро се оправят. Предполагам, че се грижат за всички хора, и „прочии“ — Творецът се наведе напред. — Никога не съм бил добър в правенето на хора. Като че ли никога не успявам да им нагодя ръцете и краката — Изчезна.

Почакаха.

— Май този път наистина си отиде — след малко каза Ерик. — Какъв хубав човек.

— Със сигурност много добре разбираш защо светът е такъв, след като си говорил с него — каза Ринсуинд.

— Какво значи „квантови механици“?

— Не знам. Предполагам, че са хора, които поправят квантове.

Ринсуинд погледна сандвича с яйце и кресон — още го стискаше. Все още без майонеза, а хлябът беше клисав, но ще минат хиляди години, преди да види друг сандвич. Предстоеше да се зародят наченките на селското стопанство, да започне опитомяването на животни, ножът за хляб да еволюира от примитивните си кремъчни деди, да се развие технологията за преработка на млечни продукти. А при наличие и на добро намерение да се свърши работата както трябва — да се култивират маслинови дървета, чушкови растения, да се организират солници, ферментационни процеси при оцета, както и технологиите на елементарната хранително-вкусова химия. Преди да види друг такъв сандвич. Той беше едно уникално, малко беличко триъгълниче, изпълнено с анахронизми, зареяно и съвсем самотно в един враждебен свят.

И все пак си отхапа от него. Не беше нещо особено.

— Това, което не разбирам е — каза Ерик — какво търсим ние тук?

— Приемам, че не ми задаваш философски въпрос — каза Ринсуинд. — Приемам, че искаш да ме попиташ: защо сме тук, в зората на сътворението, на този пясъчен бряг, който едва ли е бил употребяван.

— Да. Точно това те питам.

Ринсуинд се отпусна на един камък и въздъхна:

— Струва ми се, че отговорът е твърде очевиден. Искаше да живееш завинаги.

— Не съм споменавал нищо относно пътешествия във времето — възпротиви се Ерик. — Бях съвсем ясен, за да не стават недоразумения.

— Няма никакво недоразумение. Желанието се старае да е отзивчиво. Искам да кажа, че отговорът е съвсем очевиден, ако се замислиш. „Завинаги“ — означава целият обхват от пространството и времето. Завинаги. За Винаги. Разбираш ли?