Тери Пратчет - Ерик

— Не, не я виждаш — триумфиращо заяви дребният човечец. — Виждаш само това, което е било, преди да бъде инсталирана тъмнината, нещо такова. — Хвърли на още-не-тъмнината злобен поглед. — Хайде де — каза. — Защо да чакаме, защо да чакаме?

— Чакаме какво? — запита Ринсуинд.

— Всичко.

— Всичко какво? — попита Ринсуинд.

— Всичко. Не всичко какво. Всичко, нещо такова.

Астфгл заничаше през вихрещите се газови облаци. Поне беше попаднал където трябва. Целият смисъл на края на вселената е в това, че не можете случайно да го подминете.

Последните няколко блещукащи въглена загаснаха. Времето и пространството безмълвно се сблъскаха и рухнаха.

Астфгл се изкашля. Можеш да се почувствуваш доста самотен, когато си на двадесет милиона светлинни години от къщи.

— Има ли някой? — запита.

— ДА.

Гласът се чу точно край ухото му. Дори и кралете на демоните могат да потръпват.

— Освен тебе, искам да кажа — уточни той. — Виждал ли си някой?

— ДА.

— Кого?

— ВСИЧКИ.

Астфгл въздъхна.

— Искам да кажа, да си виждал някой наскоро?

— БЕШЕ ДОСТА СПОКОЙНО — каза Смърт.

— По дяволите.

— НЯКОЙ ДРУГ ЛИ ОЧАКВАШЕ?

— Стори ми се, че може да е някой си, наречен Ринсуинд, но… — започна Астфгл.

Дупките за очите на Смърт пламнаха.

— МАГЬОСНИКЪТ ЛИ? — попита.

— Не, той е дем… — Астфгл се спря. В продължение на няколко секунди, ако все пак съществуваше времето, той се носеше в състояние на ужасно подозрение.

— Човек? — изръмжа.

— ТОВА Е ИЗВЕСТНО РАЗТЯГАНЕ НА ПОНЯТИЕТО, НО В ОБЩИЯ СМИСЪЛ СИ ПРАВ.

— Проклет да бъда! — каза Астфгл.

— МИСЛЯ,ЧЕ ВЕЧЕ СИ.

Кралят на демоните протегна трепереща ръка. Разпалващият се бяс, който го владееше, надви неговия усет за маниери на поведение — червените му копринени ръкавици се спраскаха, когато разпери пръстите си с извити криви нокти.

А после, тъй като никога не е хубаво да се сдърпаш с някой. който държи косата, Астфгл каза:

— Извинявай за безпокойството — и изчезна. Само след като реши, че е извън обсега на крайно острия слух на Смърт, изпищя на воля яростта си.

Нищото разви нескончаемата си дължина по протежение на подложените на силни течения пространства в края на времето.

Смърт чакаше. След известно време костеливите му пръсти забарабаниха по дръжката на косата.

Тъмнината се припокри около него. Вече нямаше дори и безкрайност.

Опита се да си подсвирне със зъби няколко откъса от непопулярни песни, но звуците просто се всмукаха в нищото.

Завинаги-то завърши. Всичкият пясък беше изтекъл. Великото надбягване между ентропията и енергията бе пробягано, а фаворитът стана победител в края на краищата.

Може би следва да наостри отново косата?

Не.

Наистина няма особено много смисъл.

Огромни мътеници от абсолютно нищо се проточиха в онова, което би се наричало далечината, ако имаше пространствено-времева справочна рамка, за да придава все още някакъв разумен смисъл на думи като „далечина“.

Като че ли нямаше какво толкова да се прави.

НАВЯРНО Е ВРЕМЕ, ДА КАЖА СТИГА ЗА ДНЕС помисли си той.

Смърт се обърна, за да си върви, но точно в този миг, чу най-слаб от всички слаби шумове. Отнасяше се към звука, както един фотон би се отнасял към светлината — беше толкова тих и крехък, че щеше да остане напълно недочут сред шумовете на вселената, пусната в действие.

Беше мъничко парченце материя, пръкнало се за съществувание, с пукот на изхвърлена тапа от бутилка.

Смърт закрачи към мястото и внимателно се вгледа.

Това беше кламер 16 16 Много хора си мислят, че би трябвало да е молекула водород, но това противоречи на наблюдаваните факти. Всеки, който е намирал неизвестна досега тел за разбиване на яйца, заклещила се в нищо неподозиращо кухненско чекмедже, е наясно, че суровата материя непрестанно се излива във вселената под доста развити форми и се пръква за съществувание обикновено във вид на пепелници, вази и преградки за ръкавици. Така подбира формата, че да разпръсква всякакво подозрение и обичайните й прояви са кламери, карфички от разопаковани ризи, ключета за радиатори за парно, топчета за игра, парченца креда, тайнствени части от съоръжения за кълцане на треволяци и стари албуми на Кейт Буш. Защо материята прави това, не е ясно, но очевидно е, че материята си има Планове. Също така е явно, че творците предпочитат метода на Големия Трясък за строеж на вселени, а друг път използуват по-нежния метод на Продължителното Сътворяване. Това следва от научни изследвания на космотерапевти, които доказват. че насилието на Големия Трясък може да причини сериозни психологически проблеми на вселената в по-зряла възраст. .