Тери Пратчет - Ерик

Нужно бе нещо решително. Нещо действително душегубително.

Кралят на демоните се хвана, че си засуква мустачките.

Неволята да си щракаш пръсти се крие в това, че никога не знаеш докъде ще те доведат…

Всичко около Ринсуинд беше черно. Не просто отсъствие на цвят. Беше такава тъмнина, каквато категорично отрича всякаква възможност, че някога изобщо е могъл да съществува цвят.

Краката му не се докосваха до нищо и като че ли се носеше.

Липсваше и още нещо. Но не можеше точно да го напипа.

— Тук ли си, Ерик? — осмели се той.

Ясен глас изрече някъде наоколо:

— Да. Тук ли си, демоне?

— Д-аа.

— Къде сме? Падаме ли?

— Не мисля — каза Ринсуинд, съдейки по своя опит. — Липсва свистенето на вятъра. Когато падаш, усещаш свистене на вятъра. Освен това целият ти досегашен живот преминава като на филм пред очите ти, а още не съм видял нищо познато.

— Ринсуинд.

— Да?

— Като отворя уста, не излиза никакъв звук.

— Не ставай… — Ринсуинд се поколеба. Той също не произвеждаше никакви звуци. Разбираше какво говори, само че то не достигаше външния свят. Но чуваше Ерик. Може би думите просто се предаваха на ушите му и стигаха направо до мозъка.

— Може би е вид магия, или нещо такова — каза. — Няма въздух. Затова няма и звук. Въздушните частички се почукват всички заедно като топчета за игра. Ето така се получава звук, да знаеш.

— Тъй ли? Бога ми.

— Значи, заобиколени сме от абсолютно нищо — каза Ринсуинд. — Цялостно нищо — Поколеба се. — Има си думичка за това — продължи. — То е, което получаваш, когато нищо не е останало и всичко е изконсумирано.

— Да. Май му казват „сметката“ — каза Ерик.

Ринсуинд го подложи на известен размисъл. Звучеше горе-долу точно.

— О’кей — каза. — Сметката. Ето къде сме. Носим се в абсолютната сметка. Целокупната, цялостна, твърда като скала сметка.

Астфгл в момента беснееше. Притежаваше заклинания, Които бяха в състояние да открият всекиго, навсякъде и всякога, а тях навсякъде ги нямаше. До един момент ги наблюдаваше на пясъчната ивица, а после… нищо. Следователно оставаха само две други места.

За щастие той първо си избра погрешното място.

Поне можеше да има някоя и друга звезда — отбеляза Ерик.

— В цялата тая работа има нещо много странно — каза Ринсуинд. — Имам предвид, студено ли ти е?

— Не.

— Е, а топло ли ти е?

— Не. Наистина нищо особено не усещам.

— Нито горещо, нито студено, нито светло, нито жега, нито въздух — каза Ринсуинд. — Просто сметка. Откога ли сме тук?

— Не зная. Сякаш с векове, но…

— А-ха. Не съм сигурен и дали има някакво време. Във всеки случай няма така нареченото същинско време. Има само оня вид време, което хората измислят, когато работят.

— Я, не очаквах тук да видя някой друг — изрече глас до ухото на Ринсуинд.

Беше едва доловимо превзет глас, глас, създаден за подаване на жалби, но поне в него нямаше и следа от заплаха. Ринсуинд се остави да се носи наоколо.

Дребничък мъж с лице на плъх седеше с кръстосани крака и го наблюдаваше със смътно подозрение. Имаше молив зад едното ухо.

— А-а. Здрасти — каза Ринсуинд. — А къде по-точно е това тук?

— Никъде… С голям смисъл в тази дума.

— Съвсем никъде ли?

— Още не.

— Добре, де — намеси се Ерик. — Кога ще стане някъде?

— Трудничко е да се каже — отвърна дребничкият човек. — Като ви гледа вас двамата, взето едно на друго и предвид темповете на обмяната на веществата, бих казал, че това място тук следва да стане някъде след, ами, плюс-минус по нещичко, след около петстотин секунди. — Взе да развива пакета в скута си. — Искате ли по един сандвич докато чакаме?

— Какво? Искам ли… — В този момент стомахът на Ринсуинд, с ясното съзнание, че ако на ума му се позволи да поеме управлението, ще го грози опасността да загуби инициативата, се намеси и го подтикна да каже — Какъв е?

— Откъде да знам. Какъв го искаш?

— Моля?

— Не ми се бъркай. Само ми кажи какъв го искаш.

— О? — Ринсуинд се вторачи в него, — Ами, ако имаш яйце с кресон…

— Да бъде яйце и кресон, нещо такова — произнесе дребничкият човек. Бръкна в пакета и протегна някакъв бял триъгълник към Ринсуинд.

— Бога ми — каза Ринсуинд. — Що за съвпадение.

— Би трябвало да започва всеки миг вече — каза дребничкият, — Ето — не че вече има определени същински посоки, разбира се, нищо такова, но… — там.

— Единственото, което виждам е тъмнина — обади се Ерик.