Тери Пратчет - Ерик

Публиката, изслушала това заявление, не изглеждаше впечатлена. Тъй като се състоеше от малко дете, седнало на гърне.

Лавеол превключи мозъчната си скорост и спокойно продължи:

— От друга страна, ако не ми кажеш къде са всички, ще накарам този сержант наистина здравичката да те напляска.

Детето измъкна палчето от устата си:

— Мама гледка Каси — каза то, — Ти господин Бийкъл ли си?

— Мисля, че не съм — отговори Лавеол.

— Господин Бийкъл е глупак, — Детето сви палчето си и с вид на човек, предприел изтощителна научноизследователска работа, добави. — Господин Бийкъл е Пльо.

— Сержант?

— Сър?

— Охранявай детето.

— Слуш’м, сър. Ефрейтор!

— С’ржант?

— Погрижи се за малчугана.

— Слуш’м, с’ржант. Редник Аркейос!

— Да, ефри — каза войникът с далновидно мрачен глас.

— Погрижи се за хлапака.

Редник Аркейос се огледа. Бяха останали Ринсуинд и Ерик, а въпреки че във всяко отношение цивилният е с най-нисък възможен чин и се нарежда някъде след магарето на полка, израженията на лицата им говореха, че не са склонни да изпълняват каквито и да са заповеди.

Лавеол бавно прекоси стаята и взе да подслушва зад друга завеса.

— Можем да му разкажем най-различни неща за неговото бъдеще — изсъска Ерик. — Случили… тоест… ще му се случат най-различни неща. Корабокрушения и магии, а целият му екипаж се превръща в животни и тем подобни.

— Да. Можем да кажем: „Тръгни си пеша“ — предложи Ринсуинд.

Завесата бе рязко дръпната настрани.

Зад нея имаше жена — закръгленичка, добре изглеждаща по леко повяхнал начин, с черна рокля и наченки на мустачки. Няколко деца от различен калибър се опитваха да се скрият зад нея. Ринсуинд изброи поне седем.

— Коя е тая? — попита Ерик.

— Хъм — отговори Ринсуинд. — Склонен съм да мисля, че е Еленор от Тсорт.

— Я не ставай глупав — прошушна Ерик. — Та тя прилича на майка ми. Еленор е била много по-млада и е била цялата… — Гласът му изневери. Направи няколко движения с ръката си и очерта формите на жена, която едва ли би могла да пази равновесие.

Ринсуинд се постара да не среща погледа на сержанта.

— Да — каза и лекичко почервеня. — Ами, виж. Ъ-ъ. Съвсем прав си, но ами, обсадата е била продължителна, нали? И се е случвало туй-онуй.

— Не разбирам какво общо има това с другото — твърдо заяви Ерик. — Класиците никога не споменават нещо за деца, казват, че през цялото време тя все бленувала из кулите на Тсорт и тъгувала по изгубената любов.

— Е, да, предполагам наистина е тъгувала по мъничко — каза Ринсуинд. — Само, че видиш ли, само ти можеш така силно да бленуваш, а на нея сигурно й е било мразовитичко из тези кули.

— Можеш да си пукнеш от такова бленуване — утвърдително кимна сержантът.

Лавеол умислено наблюдаваше жената. После се поклони.

— Предполагам, знаете защо съм тук, госпожо — каза.

— Ако докоснеш някое от децата, ще пищя — категорично заяви Еленор.

Лавеол за сетен път доказа, че заедно с партизанските си качества проявява и забележително нежелание да пропилява предварително подготвена реч, щом веднъж си я беше подредил в главата.

— Прекрасна девойко — започна. — Сблъскахме се с много неволи, за да те спасим и отведем обратно при твоя… — поколеба се, — … твоите любими, ъ-ъ. Всичко обърках, нали?

— Не можех нищо да направя — промълви Еленор. — Обсадата сякаш продължи толкова дълго, а крал Мавзолей беше много мил, а при все това аз пък никога не харесвах особено живота си в Ефеб.

— Къде са всички сега? Имам предвид Тсортейците. Освен тебе.

— Всички са горе на бойниците и хвърлят камъни, ако искаш да знаеш.

Лавеол вдигна ръце нагоре в отчаяние.

— Не можа ли, видиш ли, да ни пуснеш бележка или нещо такова? Или да ни поканиш на някое кръщене.

— Всички вие така се забавлявахте — каза тя.

Лавеол се обърна и мрачно сви рамене.

— Добре — каза. — Чудесно. QЕD 14 14 Б.пр. Quod erat deminstradum (лат.) — което трябваше да бъде доказано. , т.е. знаех си. Няма проблеми. Искал съм да напусна дома си и да клеча десет години в някакво блато с тайфа мекоглави кретени. Не че имах някаква важна работа у дома, имах само да управлявам малко кралство, такова нещо. О’кей. Добре тогава. Можем да си тръгваме. Убеден съм, че и понятие си нямам как ще кажа на останалите — горчиво отбеляза, — така се забавляваха. Сигурно ще си направят дяволски голям банкет и ще има да се смеят и ще се напият — в техен стил е.

Погледна към Ринсуинд и Ерик.