Тери Пратчет - Ерик

— Намерихме го, сър — каза сержантът.

— Добре — Лавеол не се огледа. — О’кей — Разтри ръцете си. — Хайде да свършваме и ще си легнем рано тази вечер. Бихте ли си направили труда да ме придружите? Домашното ви животно може да ни потрябва.

— Какво ще правим? — подозрително запита Ринсуинд.

— Само ще се срещнем с едни хора.

— Опасно ли е?

Камък проби с трясък покрива на някаква сграда наблизо.

— Не, всъщност, не е — отговори Лавеол. — Имам предвид, в сравнение с това да останем тук, отвън. А ако ония опитат да щурмуват това място, знаеш ли, по чисто военен начин…

Дупката водеше към тунел. Тунелът, след известен брой извивки, доведе до стълби. Лавеол нехайно тръгна по него, от време на време стриваше парченца нападала мазилка, като че ли им имаше зъб.

— Ъ-ъ — обади се Ринсуинд — накъде води тунелът?

— А-а, това е само един таен проход към центъра на цитаделата.

— Ами, и аз си помислих, че е нещо такова — каза Ринсуинд. — Инстинктивно ги усещам аз тези неща. И предполагам, че всички висши тсортейци ще са там, нали?

— Надявам се — каза Лавеол, пъхтейки нагоре по стълбите.

— С купища стражи?

— Десетки стражи, предполагам.

— Отлично подготвени, при това?

Лавеол кимна.

— Най-добрите.

— А ние отиваме там — запита Ринсуинд, решен да изпита целия ужас от предстоящото, така както човек опипва разлагащ се зъб.

— Точно така.

— Ние шестимата.

— И кутийката ти, естествено.

— А, да — каза Ринсуинд и направи гримаса в тъмницата.

Сержантът го потупа лекичко по рамото и се наведе напред.

— Не се тревожете за капитана, сър — каза. — Той притежава най-добрия военен мозък на континента.

— Откъде знаеш? Някой виждал ли го е? — запита Ринсуинд.

— Вижте, сър, каква е работата. Предпочита да я свършва без никой на пострада, сър, особено той самият. Ето защо измисля работи като коня, сър. Или подкупва разни хора, или нещо подобно. Снощи се облякохме цивилно, отидохме и се напихме в някаква кръчма с един от чистачите на двореца, разбираш ли, и научихме за тунела.

— Да, но това са тайни проходи! — възпротиви се Ринсуинд. — От другата страна ще има стража и какво ли не още!

— Не, сър. Използват го, да прибират нещата за чистене. От тъмнината пред тях долетя силен тропот. Лавеол се бе спънал в подочистачка.

— Сержант?

— Сър?

— Моля само да отворите вратата.

Ерик подръпваше плаща на Ринсуинд.

— Какво има? — Ринсуинд го запита сприхаво.

— Знаеш кой е Лавеол, нали? — прошепна Ерик.

— Ами…

— Той е Лавеол!

— Да бягаме ли?

— Не познаваш ли Класиците?

— Не става дума за някое от ония конни надбягвания, които се очаква да помним, нали?

Ерик опули очи.

— На Лавеол се дължи падането на Тсорт, защото бил много хитър — каза. — А после му трябвали десет години, за да стигне вкъщи. Преживял всякакви приключения със съблазнителки, и сирени, и чувствени вещици.

— А-а, разбирам защо си го изучавал. Десет години, а? Къде е живял?

— На около стотина мили оттук — добросъвестно отговори Ерик.

— Непрекъснато се е губил, така ли?

— А когато се върнал вкъщи, намерил прелъстителите на жена си и какво ли не още, а скъпото му старо куче го разпознало и умряло.

— О, боже.

— Причината за смъртта му бил фактът, че носило в устата си неговите пантофи в продължение на 15 години.

— Жалко.

— И знаеш ли какво, демоне? Всичко това още не е станало. Можем да му спестим това главоболие. Ринсуинд се замисли над това:

— Бихме могли, като начало, да му намерим по-добър навигатор.

Чу се изскърцване. Войниците бяха отворили вратата.

— Всички — строй се! или каквато там е проклетата тъпа команда — каза Лавеол. — Магическата кутийка отпред, моля. Без убийства, освен ако наистина не са наложителни. Опитайте се да не рушите нищо. Така. Напред.

Вратата водеше към коридор с колони от двете страни. Чуваше се далечен шум от разговор.

Войсковата част запълзя натам, докато стигна до тежка завеса. Лавеол пое дълбоко въздух, бутна я настрани, пристъпи и се впусна в предварително подготвена реч.

— А сега, искам да съм съвсем ясен — каза той. — Не искам да създавам каквито и да било неприятности, нито пък да викате стражата и прочие. Нито пък въобще да викате. Просто ще вземем младата дама и ще се разотидем по домовете — място, където всеки човек, надарен макар и с мъничко разум, би трябвало да си стои. В противен случай ще трябва всички да извадим саби, а мразя подобни действия.