Тери Пратчет - Ерик

„Зарадва се да ги види“ е само сравнително описание. Беше единственият, който отбеляза съществуването им.

Изтегнал се беше на един стол и хранеше Багажа със сандвичи.

— О, здравейте — каза мрачно. — Това сте вие.

Забележително е колко много информация може да бъде събрана в няколко думи. За да постигне същия ефект, би могъл да каже: Дълга бе нощта, трябва да организирам всичко — от строежа на дървен кон до реда за пералнята. Тези идиоти вършат работа колкото един гумен чук. Във всеки случай никога не съм искал да съм тука, а на всичкото отгоре — ето ви и вас. Здравейте.

Посочи Багажа, който очаквателно отвори капак.

— Твое ли е? — запита.

— В известен смисъл — Ринсуинд беше нащрек. — Не мога да си позволя да плащам за делата му, да знаеш.

— Забавно малко предметче, нали? — каза войникът. — Намерихме го, подкарало петдесетина тсортейци към един ъгъл. Как мислиш, защо го правеше?

Ринсуинд мислеше бързо:

— Притежава забележителна способност да разбира кога хората замислят да ми навредят — каза. Кръвнишки изгледа Багажа, така както кръвнишки бихте гледали лукавото, злонравно и общо взето осъдително домашно животно, което, след като години наред хапало гостите, се е търколило по покрития си със струпеи гръб и се прави на любвеобилно животинче, за да впечатли съдията-изпълнител.

— Е? — каза мъжът без особена изненада. — Магия, а?

— Да.

— Нещо в дървото?

— Да.

— В такъв случай, добре че не построихме скапания кон от него.

— Да.

— Влезе в него с магия, а?

— Да.

— Така си и знаех. — Хвърли още един сандвич в Багажа. — Откъде сте?

Ринсуинд реши да си бъде чист:

— От бъдещето — каза. Но не получи очаквания ефект. Мъжът само кимна с глава.

— А-ха — каза, а после каза. — Победихме ли?

— Да.

— О! Предполагам, че не можеш да си спомниш резултатите от някое конно надбягване? — попита, без особена надежда.

— Не.

— Така си и знаех. Защо ни отвори вратата?

На Ринсуинд му хрумна. че ако каже, че го е направил понеже винаги е бил непоколебим почитател на ефебианската политическа позиция, няма да извърши, колкото и да е чудно, правилната постъпка. Реши отново да пробва с истината. Беше нов подход и си заслужаваше да се изпробва.

— Търсех изход — заяви.

— За да избягаш.

— Да.

— Добър човек. Единствената разумна постъпка при тези обстоятелства. — Забеляза Ерик, който втрещено гледаше към другите капитани, струпани около масата си и потънали в спор.

— Хей, момче — обърна се към него. — Искаш ли да станеш войник, когато пораснеш?

— Не, сър.

Човекът се ободри.

— Това е То — каза.

— Искам да стана евнух, сър — добави Ерик.

Главата на Ринсуинд така се извъртя, сякаш някой я дръпна.

— Защо? — попита и после изрече очевидния отговор едновременно с Ерик. — Защото си стои в харема през целия ден — бавно казаха в хор.

Капитанът се изкашля.

— Не си учителят на това момче, нали? — попита.

— Не.

— Мислиш ли, че някой му е обяснявал как става?…

— Не.

— Може би ще е добра идея да накарам някой от стотниците да му продума? Ще се шашнеш, като чуеш какви езикови дарби притежават тези момчета.

— Ще му направят добро, нали? — запита Ринсуинд. Войникът вдигна шлема си, въздъхна, кимна на сержанта и заглади гънките на плаща си. Плащът беше мърляв.

— Струва ми се, че от мене се очаква да те нахокам или нещо подобно — каза.

— За какво?

— Очевидно за това, че развали войната.

— Развалих войната?

Войникът въздъхна.

— Хайде. Да идем да се поразтъпчем. Сержант, ти и няколко момчета, моля ви.

Един камък изсвистя, хвърлен от крепостта високо там горе, и се разби.

— Могат да се държат проклети седмици наред, там горе, — мрачно отбеляза войникът докато се отдалечаваха, а Багажът търпеливо трамбоваше зад тях.

— Аз съм Лавеол. Ти кой си?

— Моят демон — отвърна Ерик.

Лавеол повдигна вежда — изражение, най-близко до изненадата.

— Така ли? Предполагам, това включва всичко. Добър ли е в промъкването на разни места, а?

— По-скоро е от измъкващите се типове — каза Ерик.

— Правилно — каза Лавеол.

Спря до някаква сграда и повървя нагоре-надолу покрай нея известно време, с ръце в джобовете, като почукваше по плочника с върха на сандала си.

— Точно тук, струва ми се, сержант — след малко каза.

— Тъй вярно, сър.

— Виж ги ония! — каза Лавеол, докато сержантът и момчетата му заизваждаха камъните. — Тайфата край масата. Смелчаци, уверявам ви, ама само ги виж. Прекалено заети са да позират за статуи на победата и да се натягат на историците, за да запишат точно имената им. Проклети години, откак сме обсадили това място. Давайте го по-милитаристично, казваха ни. Знаеш ли, те наистина се забавляват. Когато всичко е изприказвано и приключено — кой го е грижа? Хайде да свършваме и да си ходим, така казвам аз.