Тери Пратчет - Ерик

Ринсуинд и Ерик останаха насаме със стражата.

— Знаеш какво си направил, нали? — започна Ерик. — Просто си ни върнал чак до Тсортейските войни. Преди хиляди години. Учихме го в училище, дървеният кон и т.н. Как красивата Еленор била открадната от царството на Ефебианците, или май била отвлечена от самите Ефебианци, после за… обсадата на града, за да си я върнат и т.н. — Замълча. — Хей, това значи, че ще я срещна. — Замълча отново. — Уоу! — каза.

Ринсуинд огледа стаята. Нямаше вид на древна, но и не би могла да бъде древна, защото още не беше станала такава. Във времето всичко е сега, щом си тук, или е тогава. Опита се да си спомни малкото, което знаеше от класическата история, но то представляваше само бъркотия от битки, еднооки гиганти и женски ликове, заради които хиляди кораби се отправят на път.

— Не разбираш ли? — изсъска Ерик, а очилата му пламнаха. — Сигурно са вкарали вътре коня, преди войниците да се скрият в него! А ние знаем какво ще стане! Можем да направим цяло състояние.

— Как по-точно?

— Ами… — поколеба се момчето. — Можем да залагаме на коне, или нещо такова.

— Страхотна идея — каза Ринсуинд.

— Да, и…

— Това, което само трябва да направим е да избягаме, да проверим дали имат конни надбягвания и после здравата да се напънем да си спомним имената на конете, печелили надбягванията в Тсорт преди хиляди години.

Отново забиха начумерен поглед в пода. Така става, когато пътешествуваш из времето. Никога не си подготвен. Единствената му надежда е, реши Ринсуинд, да открие Извора на младостта на да Куърм и да се постарае да поживее още няколко хиляди годинки, за да бъде в състояние да пречука собствения си дядо — единственият аспект от пътешествието във времето, който изобщо някога смътно му се е нравил. Все му се струваше, че неговите прадеди си го просеха.

Имаше нещо странно, обаче. Спомняше си за прочутия дървен кон, използуван, за да се влезе с хитрост в укрепения град. Но не си спомняше да се споменава нещо за тях двамата. Следващата мисъл, която му хрумна, имаше някакъв фаталистичен привкус.

— Извинете — обърна се към стража. — Този, ъ-ъ, вторият дървен обект пред портите… може пък да не е кон, а?

— Е, ама, разбира се, че знаеш какво е, нали? — отвърна стражът. — Нали сте шпиони.

— Обзалагам се, че е по-продълговат и някак си по-малък? — упорстваше Ринсуинд с лице, изразяващо невинно любопитство.

— Обзалагаш се, а. Не сте ли доста лишени от въображение, негодяи такива?

— Ясно — Ринсуинд скръсти ръце на скута си.

— Пробвайте само да офейкате — каза стражът. — Хайде, само пробвайте. Пробвайте и ще видите какво ще стане.

— Вероятно колегите ти ще го вкарат в града — продължи Ринсуинд.

— Може би — допусна стражът.

Ерик се разкиска.

Стражът взе да осъзнава, че се чуват много викове от далечината. Някой се опита да надуе рог, но след няколко ноти звуците преминаха в бълбукане, а после настъпи тишина.

— Май там нещо се потупват, ако може да се съди по шума — каза Ринсуинд. — Хората там си създават име, извършват героични подвизи на храброст, забелязват ги висшите офицери, такива ми ти работи. А ти се мотаеш тук с нас.

— Трябва да стоя на поста си — отговори стражът.

— Похвално отношение — каза Ринсуинд. — Няма значение, че всички останали са там навън и храбро се бият, за да защитят града и женското население от врага. Стой си тук и ни охранявай. Това е то храброст. Сигурно ще ти издигнат статуя на градския площад, ако изобщо остане такъв. „Той изпълни дълга си“, ще пише на нея.

Изглежда войникът се замисли над думите му, а междувременно откъм главните порти се чу ужасно скърцане от разцепващо се дърво.

— Слушай — отчаяно каза той, — какво ще кажеш, ако само за миг се подам навън.

— Не се тревожи за нас — окуражи го Ринсуинд. — Дори не сме въоръжени.

Войникът тревожно се усмихна на Ринсуинд и се забърза по посока на шума. Ерик погледна Ринсуинд с нещо като възхищение.

— Наистина го направи страхотно — отбеляза.

— Далеч ще стигне това момче — каза Ринсуинд. Сериозен военен съветник, ако изобщо съм виждал такъв. Хайде. Давай да бягаме оттук.

— Накъде ли?

Ринсуинд въздъхна. Все се опитваше да изясни основната си философска идея, а хората все не я проумяваха.

— Не се тревожи относно частта „накъде“ — отговори. — Моят опит показва, че тя се нарежда от само себе си. Важното е бягането „от“.

Капитанът предпазливо надигна глава над барикадата и се озъби: