Тери Пратчет - Ерик

Тъй че тсортейсксият живот си течеше общо взето както обикновено, а гражданите заобикаляха тук-таме воюващите групички или пробваха да им продадат кебапчета. Някои от по-предприемчиво настроените взеха да разглобяват дървения кон и да го продават за сувенири.

Ринсуинд не се и опитваше да ги разбира. Седеше си в някакво улично кафене и наблюдаваше развитието на разпалена битка между тезгяхите на пазара, така че между виковете „Пресни маслини, моля!“ се чуваха писъците на ранените и крясъци от рода на „Варди се, моля, сега ще стане меле“.

Най-трудни за разбиране бяха сцените, когато войниците се извиняваха на клиентите, които случайно бяха блъснали. Още по-трудно беше да убеди собственика на кафенето да приема монета с лика на някои, чийто пра-пра-пра-дядо още не се беше родил. За щастие Ринсуинд успя да го убеди, че бъдещето, всъщност, е просто една друга държава.

— И една лимонада за момчето — добави той.

— Родителите ми позволяват да пия вино — възпротиви се Ерик. — По една чаша.

— Обзалагам се, че е така — съгласи се Ринсуинд. Собственикът усърдно избърса масата, като замаза разлетите утайки и остатъци от ароматно вино.

— За битката, нали? — каза той.

— В известен смисъл — предпазливо отвърна Ринсуинд.

— Не бих се скитал твърде много наоколо — продължи собственикът. — Казват, че някакъв цивилен пуснал ефебианците да влязат — не че имам нещо срещу ефебианците, те са си екстра хора — прибързано добави, докато групичка воюващи мина на бегом край тях. — Казват, че не бил оттук. Непочтено е да използваш цивилни. Издирват го, за да даде после обяснение. — С ръката си замахна така, сякаш кълцаше нещо.

Ринсуинд проследи ръката му с втрещен, хипнотизиран поглед.

Ерик отвори уста. После Ерик изпищя и се сграбчи за пищялите.

— Има ли описание за тях? — попита Ринсуинд.

— Май че не.

— Е, желая им късмет — заяви значително по-бодро Ринсуинд.

— Какво му стана на момчето?

— Получи спазъм.

След като мъжът се върна зад тезгяха си, Ерик изсъска:

— Не е задължително да ме риташ!

— Абсолютно прав си. Това беше мое напълно доброволно деяние.

Някаква тежка ръка се стовари на рамото на Ринсуинд. Той се огледа и вдигна поглед към лицето на ефебиански стотник. Войник, застанал до него, каза:

— Това е той, с’ржант. Обзалагам се на годишната си порция сол.

— Кой ли би помислил? — изрече сержантът. Злостно се нахили на Ринсуинд. — Тръгваме, друже. Шефът иска да си побъбрите.

Някои споменават Александър, а други Херкулес, Хектор и Лизандър, и прочие подобни велики имена. Всъщност, с течение на историята на мултивселената, хората са изричали добри слова относно всеки сабленосец с клепнали уши — поне за онези, живущи наблизо, въз основа на факта, че така е много по-безопасно. Забавно е как винаги се уважава командирът, който излиза с ей такива тактически съображения: „Искам 50 000 от вас, приятелчета, да се втурнете към врага“. Докато за по-разсъдливите командири, които казват: „Защо пък да не построим един дяволски огромен дървен кон и да се вмъкнем през задната врата, докато всички са се струпали около коня и ни чакат да излезем от него“, се счита, че заемат само едно стъпало по-горе от простосмъртните и определено не са от хората, на които бихте дали пари назаем.

Това е така, защото повечето командири от първия вид са смелчаци, докато страхливците са много по-добри стратези.

Завлякоха Ринсуинд пред ефебианските водачи, които бяха организирали своя команден пункт на главния площад, за да са в състояние да наблюдават щурмуването на централната цитадела, издигаща се над града от шеметен хълм. Стояха си надалеч, обаче, защото защитниците хвърляха камъни.

Обсъждаха тактиката, когато пристигна Ринсуинд. Постигнатият консенсус гласеше: ако голямо число хора се изпратят да щурмуват планината, то може би от падащите камъни ще оцелеят достатъчно, за да превземат цитаделата. Това, всъщност, е основата на военното мислене.

Няколко от по-внушително облечените главатари вдигнаха за малко глава, когато Ринсуинд и Ерик се приближиха, а погледът им сякаш казваше, че да гледаш личинки би било по-интересно. После се извърнаха. Единствен зарадва се да ги види този…

… който въобще не приличаше на войник. Имаше си доспехи, които бяха потъмнели, имаше си шлем, чиито пера изглеждаха като че ли са били използувани вместо бояджийска четка, беше мършав и притежаваше целия войнствен вид на една невестулка. В лицето му, обаче, имаше нещо смътно познато. Ринсуинд си помисли, че изглежда доста красиво.