Тери Пратчет - Ерик

— Бихте могли, също така, да ми кажете какво става после — каза. — Сигурен съм, че знаете.

— Хм — каза Ринсуинд.

— Градът изгаря до основи — каза Ерик. — Особено безвръхните реещи се във висините кули. Не успях да ги видя — добави намусено.

— На кой се пада да го подпали? На тях или на нас? — попита Лавеол.

— Струва ми се, на вас — отвърна Ерик. Лавеол въздъхна.

— Падат си по такива работи — каза и се обърна към Еленор. — Нашата участ е, тоест, моята участ е да изгорим града до основи. Звучи като много героично дело. Тия неща много им харесват. Може би е добре да дойдеш с нас. Вземи и децата. Що не направи един пикник на открито за цялото семейство, а?

Ерик придърпа ухото на Ринсуинд към устата си.

— Това е майтап, нали? — каза. — Тя всъщност не е хубавата Еленор, нали, и вие само ме будалкате, а?

— Винаги става така при жените с гореща кръв — отговори Ринсуинд. — Определено се състаряват след тридесет и петте.

— Виновни са тестените изделия — намеси се сержантът.

— Но четох там, където пише, че е била най-красивата…

— Уф, де — каза сержантът. — Ако ще тръгнеше да обикаляш, четейки…

— Причината е — каза Ринсуинд бързо, — в онова, което наричат драматична необходимост. Никой не би се интересувал от война, водена заради някаква приятна дама, умерено привлекателна в подходяща светлина. Нали така?

Ерик щеше да избухне в сълзи всеки момент.

— Но там пишеше, че заради нейния лик хиляди кораби потеглили на път…

— Това се нарича метафора — каза Ринсуинд.

— Лъжа — поясни сержантът любезно.

— Във всеки случай, не би трябвало да вярваш на всичко, което четеш от Класиците — добави Ринсуинд. — Никога не проверяват фактите си. Интересуват се само от продажбата на легендите си.

Междувременно Лавеол разпалено спореше с Еленор.

— Добре де, добре — каза. — Стой си тук като искаш. Защо пък да ме е грижа? Хайде, дружинка. Тръгваме си. Какво правиш, редник Аркейос?

— Правя се на кон, сър — обясни войникът.

— Той е господин Пльо — каза детето, нахлузило шлема на редник Аркейос.

— Ами, като престанеш да се правиш на кон, намери ни газова лампа. В тоя тунел си пребих колената.

Над Тсорт бушуваха пламъци. Целият небесен пъп беше почервенял.

Ринсуинд и Ерик наблюдаваха от една скала долу до пясъчната ивица.

— Във всеки случай кулите не са безвърхи реещи се във висината — отрони Ерик след известно време. — Виждам върховете им.

— Струва ми се, че са имали предвид нерушими кули — осмели се да рискува Ринсуинд, но върху развалините на града рухна още една, нагорещена до червено кула. — А това също е погрешно.

Погледаха още известно време безмълвно и после Ерик каза:

— Ама че смешно беше. Как само се спъна в Багажа, изпусна лампата, и после всичко останало.

— Да — Ринсуинд беше лаконичен.

— Всичко това те кара да мислиш, че ходът на историята все ще си намери вратичка, за да си прокара своето.

— Да.

— Добре че Багажът ти успя да спаси всички ни.

— Да.

— Колко смешно беше, когато всичките онези хлапета го яхнаха.

— Да.

— Всички изглеждаха твърде доволни накрая.

Във всеки случай противниковите армии бяха доволни. Никой не си даваше труд да пита цивилните, чиито възгледи за военното дело никога не са били особено надеждни. Военните, поне военните с определен чин дълго си потупваха гърбовете, много вицове си разказаха, дружески си разменяха щитовете и постигнаха всеобщ консенсус, че с пожарищата, обсадите, армадите, дървените коне и всичко останало се бе получила страхотно хубава война. Песните отекваха над тъмното като вино море.

— А ги чуйте к’во приказват — изникна Лавеол измежду изтеглените на брега ефебиански кораби. — Ще последва „Филодефския бал“, изпълнен от петнайсетина хорови групи — едновременно, помнете ми думата. Тези тук са купища идиоти, а мозъците им се намират в бандажите.

Седна на скалата.

— Копелета — с чувство изрече той.

— Мислиш ли, че Еленор ще успее да обясни всичко това на приятеля си? — запита Ерик.

— Предполагам — отвърна Лавеол. — Обикновено успяват.

— Омъжила се е. И има много деца — продължи Ерик.

Лавеол сви рамене.

— Момент на дива страст — заключи. Зорко изгледа Ринсуинд.

— Хей, демоне — каза му. — Бих искал да поговоря с тебе насаме, ако може,

Поведе Ринсуинд към корабите, като стъпваше тежко по влажния пясък, сякаш нещо много му тежеше на душата.

— Довечера с отлива си тръгвам за вкъщи — каза. — Няма смисъл да се мотая тук повече, щом войната свърши и всичко такова…