Тери Пратчет - Захапи за врата

— Опитът ме е научил, че разчитам ли на Ом, винаги намирам пътя — сподели Овес, подтичващ до нея.

— Вярно излиза, че Ом помага на онези, които си помагат сами — отбеляза Баба.

Навсякъде из Ескрау прозорците светваха от запалените лампи, чуваше се дърпане на резета. А над всичко камбаната продължаваше да звъни в мъглата.

— Обикновено се събираме на градския площад — вметна Влад.

— Посред нощ ли? — заяде се Агнес.

— Да, но не се случва често и спогодбата ни не допуска да е повече от два пъти в месеца. Не виждате ли, че градът благоденства? Хората в Ескрау имат сигурност. Вслушаха се в доводите на здравомислието. Вероятно сте забелязала, че няма капаци на прозорците. Не са принудени да слагат решетки или да се крият в мазетата, както, трябва да призная, постъпват жителите на… по-зле уредените райони в нашата страна. Тук хората се отказаха от страха в полза на безопасността. Те… — Влад се спъна и потърси опора в близката стена. Разтърка си челото. — Извинете. Почувствах се… странно. Какво казвах?

— Откъде да знам? — озъби му се Агнес. — Разправяше ми колко са щастливи местните жители, че ги навестяват вампири, нещо в този дух.

— О, да. Да… Защото има сътрудничество вместо вражда. Защото… — той извади кърпа и си избърса лицето — …защото… е, ще видите… Тук не е ли твърде студено?

— Само е влажно — отвърна Агнес.

— Да отидем на площада — смънка Влад. — Там сигурно ще ми олекне.

Скоро излязоха на площада. Навсякъде се виждаха запалени факли. Хората се струпваха тук, повечето с одеяла или палта върху нощниците и пи-жамите. Стояха в безцелно събрани групички, сякаш са чули тревожния сигнал за пожар, но още не забелязват къде се издига дим.

Един-двама зърнаха Влад и запристъпяха от крак на крак, започнаха да се прокашлят.

Други вампири се спускаха през мъглата. Графът докосна меко земята с крака и кимна на Агнес.

— О, госпожице Нит… — промълви безизразно.

— Влад, всички ли сме тук?

Камбаната замлъкна. Миг по-късно се появи и Лакримоза.

— Още ли я мъкнеш с теб? — вдигна вежди към своя брат. — Ти си знаеш…

— Ще си поговоря малко с кмета — заяви графът. — Приятно му е да бъде добре осведомен.

Агнес го видя как доближава дребен пълен мъж, който макар и измъкнат от леглото посред нощ, бе имал благоразумието да сложи на врата си златната верига на своя пост.

Забеляза, че вампирите се подреждат пред камбанарията на разстояние две-три крачки. Шегуваха се, подвикваха си, но Лакримоза само я наблюдаваше втренчено.

Графът се увлече в разговор с кмета, който си гледаше в краката.

А по площада хората заставаха в колони. Ня-колко дечица издърпаха ръцете си от пръстите на родителите и се втурнаха със смях в гонитба покрай колоните.

Подозрението разцъфна у Агнес като грамадна черна роза, обрамчена в червено.

Може би и Влад усети как тялото й се вдърви, защото я хвана по-здраво за ръката.

— Знам какво си мислите…

— Не знаеш, но ей сега ще ти кажа — прекъсна го тя, като се стараеше гласът й да не пресеква.

— Всички вие сте…

— Чуйте ме — можеше да бъде и несравнимо по-зле, както някога…

Графът ги доближи наперено.

— Имам добра новина. Три от децата току-що са навършили дванадесет години. — Усмихна се на Агнес. — Провеждаме малка… церемония преди основната лотария. Един вид ритуал на зрелостта. Откровено казано, според мен те го очакват с нетърпение.

„Той те дебне как ще реагираш — намеси се Пердита. — Влад е обикновен тъпанар, а Лакримоза ще си изплете воал от косата ти, ако й дадеш нищожен шанс, но този ще те сграбчи за гърлото, дори да мигнеш в неподходящ момент… Ще ти бъда благодарна да не го правиш, защото дори на едно творение на твоята фантазия може да му се живее…“ Но Агнес долавяше нарастващата смъртна уплаха наоколо. И беше някак сбъркан ужас, вцепеняващо, ледено, студено чувство, което не й даваше да помръдне. Трябваше да стори нещо, да се изтръгне от страшната му хватка…

Влад се обади пръв.

— Не е прекалено драматично — увери я припряно. — Капка кръв… Баща ми посети училището и им обясни подробно какво е гражданство…

— Колко грижовно — изхриптя Агнес. — И значки ли им връчвате?

Сигурно с гласа й говореше Пердита. Агнес не вярваше, че би могла да измисли подобна пошлост дори при такъв повод за подигравка.

— Ха! Не… Но ми дадохте добра идея — отново й се усмихна за миг графът. — Да… Значка или може би малък паметен плакет. Нещо, което ще ценят и като възрастни. И така… да започваме. Аха, кметът вече е събрал милите дечица…