Тери Пратчет - Захапи за врата

— Може, може. Но штарият гошподар повече ше интерешуваше от… звуковите ефекти.

На статива още бяха закрепени прашасали нотни листове, които някой бе запълвал прилежно и зачертавал написаното нееднократно.

— „Завръщането на Невестата на възмездието на Сина на граф Сврак“ — прочете Леля и забеляза, че първо е добавено, а после задраскано „От дълбочина 20 000 разтега?“. — „Соната за гръмотевична буря, капаци на подове и млади дами в оскъдно облекло“. Значи старият ти господар си е падал и малко творец, а?

— По… швоему — печално потвърди Игор. Леля се дръпна от клавиатурата.

— На Маграт нищо не може да й се случи, нали? — реши да провери и вдигна коловете от пода.

— Вратата издържа на разярена тълпа — успокои я Игор. — А девет тридешет и ошми от Огризчо ша ротвайлер.

— Кои негови части по-точно, ако мога да знам?

— Два крака, едно ухо, повечето черва и долната челюшт — веднага изброи Игор, докато излизаха забързано от залата.

— Да, ама мозъкът му е от кокер-шпаньол — скептично напомни Леля.

— Ротвайлершкото ши му е и в коштния мозък — възрази Игор. — Захапва хората и ги пребива ш опашките. Понякога ги дави в шлюнка.

Покривите на Ескрау изникнаха в тъмата, щом вампирите се зареяха надолу. Краката на Агнес едва бяха докоснали земята, а зад няколко прозо-реца вече трепкаха пламъчетата на свещи.

Влад стъпи до нея.

— Разбира се, не можете да го разгледате в цялата му красота при такова време. Има доста добри архитектурни образци около градския площад и прекрасна сграда на кметството. Баща ми плати часовника.

— Така ли…

— И за камбанарията естествено. Разбира се, използвахме само местна работна ръка.

— Вампирите разполагат с много пари, нали? — подхвърли Агнес.

Градът й се стори голям и освен леко сладникавите дърворезби под стрехите на къщите, много приличаше на градовете из равнината.

— Семейството ни отдавна притежава земи — отвърна Влад, без да обръща внимание на присмеха. — А парите имат свойството да се натрупват, както знаете. И то векове наред. Ясно е и че не сме водили особено бурен светски живот досега.

— Нито пък сте харчили много за храна — добави Агнес.

— Да, да, на място казано… — Някъде над тях заехтя камбана. — Сега ще видите — обеща Влад. — И ще разберете.

Баба Вихронрав отвори очи. Точно пред нея бучаха пламъци.

— Охо… Тъй да бъде…

— А, вече сме по-добре, нали? — установи Овес. Тя рязко завъртя глава. После погледна своята бълваща пара рокля.

Пасторът се шмугна между два бора и пусна поредния наръч изгнили клони в огъня, който засъска и запращя.

— И колко дълго… почивах? — попита Баба.

— Около половин час, струва ми се. Червеникави отблясъци и черни сенки играеха по дърветата. Дъждът преминаваше в лапавица, но се изпаряваше над пламъците.

— Добре си се справил, щом си запалил огън в тая мокротия — отбеляза Баба.

— За което благославям Ом — отвърна Овес.

— Много мило от негова страна, признавам. Но трябва да… продължим. — Баба направи опит да стане. — Не остава много. И ще вървим все надолу.

— Мулето избяга — съобщи Овес.

— Имаме си крака, нали? По-добре съм след… отдиха. И огънят… ми вля живот.

— Прекалено тъмно и влажно е. Почакайте до сутринта.

Баба се изправи насила.

— Не. Намери пръчка или нещо подобно, за да се подпирам. Побързай.

— Хъм… Има лескова горичка нататък по склона, но…

— Добре ще ми дойде лескова тояжка. Ами недей да стърчиш тъй. С всяка минута съм по-бодра. Да те няма.

Свещеникът се скри в прогизналите сенки.

Баба размаха края на полата си, за да стигне малко топлина и до краката й. Нещо дребно и бяло излетя от жаравата, понесено от нажежения въздух.

Тя го вдигна от мъха, където падна.

Беше овъглено ъгълче от лист. В алената свет-лина едва се различаваха думите: „…на Ом… под-крепа… Осори порази…“ Хартията още беше залепнала за късче от кожената подвързия.

Баба я погледа още малко и я хвърли старателно насред огъня, щом пукот на съчки извести за наближаващия Овес.

— Ще можете ли изобщо да намерите пътя в този мрак? — попита той, подавайки й дълга лескова пръчка.

— Да. Ти върви от едната ми страна, от другата ще се подпирам на тояжката. Все едно се разхождаме в гората, не е ли тъй?

— Не ми изглеждате по-добре.

— Младежо, ако ще чакаме видът ми да стане по-интересен, има да си киснем тука с години.

Тя вдигна ръка и окаяният ястреб долетя от тъмата.

— Ама добре си сторил, че си разпалил огън — подхвърли Баба, без да го поглежда.