Тери Пратчет - Захапи за врата

— Нищо не проумях — призна Маграт.

— За вампира е дреболия да го убият. Винаги намира начин да се върне. Това е известно всекиму, който знае поне нещичко за вампирите. Ако не е твърде трудно да ги убиеш и всичко си остава вълнуващо приключение, хората честичко само ще го пронижат с кол или ще го хвърлят в реката и ще се разотидат. Той си почива мъртъв десетина годинки, после става от гроба и пак вилнее. Така няма да го затрият окончателно, а момците от селата си имат здравословно развлечение.

— Сврак ще ни подгонят — промълви Маграт, притиснала бебето до гърдите си. — Ще видят, че не сме в Ланкър, и ще знаят, че не сме се добрали до равнината. Ще намерят и счупената карета. Ще ни открият, Лельо.

Леля огледа стъклениците и шишетата, после подредените по големина колове.

— Няма да стане веднага. Имаме време… да се подготвим.

Обърна се към Маграт с бутилка благословена вода в едната ръка, зареден с дървена пръчка арбалет в другата и захапала кесия леко мухлясали лимони.

— Е аа оо а аа — заяви Леля.

— Не те чух добре — промърмори Маграт. Леля изплю лимоните.

— Сега ще опитаме по моя начин — обясни с други думи.

— Не ме бива да мисля като Баба, ама съм адски добра да приличам на себе си. Главознанието е за ония, дето могат да се оправят с него. Я ние да сритаме някой и друг прилеп.

Вятърът брулеше ливадите по края на Ланкър и съскаше в шубраците.

Близо до прастари могили, обраснали с къпини, повеите клатеха клоните на една-единствена трънка и разпиляваха виещия се дим, проникващ меж-ду корените й.

Отдолу се чу кратък вой.

Под могилата Нак мак Фигъл правеха каквото можеха, но силата не замества тежестта и телесната маса. Дори пиксите, насядали по всеки крайник, и Голямата Аги, наместила се върху гръдния кош на Верънс, с мъка смогваха да го удържат.

— Таквоз, питието беше май мъненко преварено, а? — подхвърли човекът на Голямата Аги, щом погледна пак кръвясалите очи и запенената уста на Верънс. — Само ти думам, че май не беше редно да му даваш петдесет пъти колкото лочим ние. Не е свикнал…

Голямата Аги вдигна рамене.

В отсрещния край десетина пикси се измъкнаха заднешком от дупката, която изровиха към съседната кухина, и извлякоха меч. За бронзово оръжие се беше запазил чудесно. Древните вождове в Ланкър предпочитаха да бъдат погребвани заедно с оръжията си, за да се бият с враговете и в отвъдния свят. А никой от тях не се издигаше до вожд в някогашния Ланкър, без да е пратил премного врагове в отвъдното, затова си подбираха предварително оръжия, които издържат дълго.

По заповед на стария пикс те примъкнаха меча до мятащата се ръка на Верънс.

— Нащрек ли сте? — провери старецът. — Раз! И два! И три!

Нак мак Фигъл се разбягаха във всички посоки. Верънс се изправи със скок, блъсна се в тавана, докопа меча, размаха го бясно, докато не проби дупка към света отвън, и изфуча в нощта.

Пиксите край стените на могилата се вторачиха с очакване в своята Келда.

Голямата Аги кимна.

— Тя ви дума, че требе да го наглеждате, та да не си докара белята — преведе старецът.

Хиляда малки, но извънредно остри оръжия бяха размахани в одимения въздух.

— Гадняри!

— Сите че ги изтрепеме!

— Нак мак Фигъл!

Няколко секунди по-късно кухината под могилата опустя.

Както бързаше през голямата зала на замъка, награбила цял наръч колове, Леля се вцепени.

— Какво е туй, по дяволите?! Заема цяла стена!

— О, радоштта и гордоштта в живота на штария граф — осведоми я Игор. — Шам признаваше, че не е в крак шъш шъвременноштта, но и Векът на плодния прилеп ши имаше добрите штрани шпо-ред него. Понякога швиреше тук по цели чашове…

Нещото пред очите на Леля беше орган или по-скоро онова, в което органът иска да се превърне, когато порасне, защото надвисваше над огром-ната зала. Родена любителка на музиката, Леля не се сдържа да не притича, за да го огледа. Беше черен, а тръбите — обрамчени от изящно резбована слонова кост. За клавиатурата също бе допринесъл някой умрял слон.

— Как работи?

— Задвижва ше ш вода — гордо я просвети Игор. — Има подземна река. Графът поръча да го изработят по негов проект…

Леля плъзна пръсти по месинговата табела, завинтена над клавиатурата: „Чуйте чедата на нощта… и тяхната прекрасна музика. Произв, от Бергхолт Стътли Джонсън, Анкх-Морпорк.“

— Туй е „Джонсън“ — прошепна задъхано тя. — Цяла вечност не съм се докопвала до „Джонсън“… — Вгледа се по-зорко.

— Ама какво е туй? „Писък 1“? „Тътен 14“? „Вълчи вой 5“? Има и цял куп регистри, надписани „Скърцащи подове“! На тая измишльотина не може ли да се свири музика?