Тери Пратчет - Захапи за врата

През разпокъсаните черни облаци се носеше пламък като умираща звезда, неспирно падащ към земята…

…тоест към земята в Света на Диска…

…но за разлика от всяка друга досегашна звезда понякога успяваше да насочи полета си. Ту се издигаше, ту се мяташе настрана, но неумолимо продължаваше надолу.

Снегът по склоновете се осветяваше за миг, когато пламъкът профучаваше над тях.

Тук самата земя се спускаше. Сиянието се отрази в стени от синкав лед, щом пламъкът се вмъкна в началото на теснина и се устреми през завоите и криволиците й.

Светлината угасна внезапно, но нещо продължи да се рее през опряната от луната урва между зъберите.

Изскочи от дефилето пад върха на хълм, където топящата се вода от един глетчер падаше към далечен вир.

Противно на всякаква логика тук имаше долина, или по-скоро плетеница от долчинки, вкопчили се в ръба на планината преди почти отвесното забиване на склоновете й в равнините. Под по-топлия въздух блещукаше езерце. Виждаха се горички. Забелязваха се и мънички ниви като шарена черга, метната между камъните.

Вятърът утихна. Въздухът омекваше.

Сянката закръжи.

Далеч под нея още някой навлизаше в долчинките, без да бъде забелязан и без да забелязва никакви препятствия по пътя си. Трудно се различаваше какво мърда там, пиренът шумолеше, сякаш многочислена армия от мънички създания напредваше в единен устрем.

Сянката стигна до плоска скала, откъдето се откриваше великолепен изглед към полята и горите, и тъкмо там армията изскочи измежду коренищата. Състоеше се от сини човечета. Някои носеха островърхи сини шапчици, но повечето не бяха покрили рижите си коси. В ръчичките си стискаха мечове. Никой не беше на ръст над една педя.

Строиха се на ръба и се загледаха в новата за тях околност, после размахаха оръжията си и нададоха боен вик. Сигурно щеше да прозвучи разтърсващо, ако се бяха уговорили предварително за думите, но май всеки дребен воин си имаше свои заветни слова и щеше да се сбие с останалите, ако се опитаха да му сложат други в устата.

— Нак мак Фигъл!

— Как че те сритам между кокилите!

— Леле, какъв въргал че ти фърлим!

— Дългурести свине!

— Нема и иляда от тях на света!

Скупчените долчинки, озарени от последните остатъци на здрача, бяха кралство Ланкър. Хората разправяха, че тук от най-високите места се виждало чак до края на света.

Разправяха също (но не и хората от Ланкър), че под края, където океаните изтичали с неспирен грохот, летящият през пространството Диск се крепял върху гърбовете на четири гигантски слона, които пък стоели върху корубата на костенурка с размерите на самия свят.

И хората в Ланкър бяха чували тези приказки. Струваше им се, че в тях няма нищо чудно. Личеше, че светът е плосък, макар в пределите на Ланкър единствените плоски места да бяха кухненските маси и някои плешиви темета. Знаеше се, че костенурките могат да носят тежък товар. А и слоновете си бяха силни. Следователно в твърденията не зееха видими пролуки и жителите на Ланкър предпочитаха да не размишляват излишно по този въпрос.

Не че им беше присъщо равнодушие към околния свят. Напротив, бяха дълбоко, лично и страстно съпричастни към проблемите му, но вместо да питат „Защо сме тук?“, искаха да знаят „Дали ще завали преди жътва?“.

Някой философ би могъл да порицае тази липса на интелектуални амбиции, но само ако е непоклатимо сигурен, че вече има хляб на масата си.

Всъщност поради разположението и климата на Ланкър тук израстваха твърдоглави и праволинейни хора, които често преуспяваха сред жителите на равнините. По тези земи се раждаха мнозина от най-великите магьосници и вещици. Философът би могъл и да се озадачи, че толкова простодушен народ дава на света изобилие от майстори на магиите, но само защото не е наясно, че единствено хората, които са стъпили здраво на земята, успяват да градят въздушни кули.

Синове и дъщери на Ланкър отново и отново тръгваха по белия свят, напредваха в избраното поприще, катереха се по всевъзможните стълбички на живота и никога не забравяха да изпращат пари вкъщи.

Онези, които си оставаха у дома, не отделяха много внимание на света извън усилието да запомнят адреса на подателя върху плика.

Светът обаче не ги забравяше.

Широката плоска скала беше опустяла, но по стръмните ливади под нея пиренът се люшкаше, докато един клин от дребни тела се спускаше към полето.