Тери Пратчет - Захапи за врата

Четиримата пътници излязоха и застанаха в началото на склона. Облаците се кълбяха зад тях, ио тук въздухът беше скрежно чист и под луната се откриваше изглед чак до Ръба. А долу, вдълбано сред планините, се простираше малкото кралство.

— Порта към света — отбеляза граф дьо Сврак.

— И то напълно беззащитна — вметна неговият син.

— Напротив. Бранена с изключително действени средства — възрази графът и се усмихна в нощта. — Е… досега…

— Вещиците би трябвало да са на наша страна — сподели мнението си графинята.

— Поне тя скоро ще се присъедини към нас — увери я графът. — Твърде… интересна жена, бих казал. И то от интересно семейство. Чичо ми често споменаваше нейната баба. Жените от рода Вихронрав винаги са стъпвали с единия крак в сенките, В кръвта им е. И почти цялата си сила извличат от отрицанието на този факт. Но тя зъбите му пак лъснаха в мрака — скоро ще проумее от коя страна филията е намазана с масло.

— Или от коя страна е глазурата на сладкиша — предложи своята версия графинята.

— А, да. Чудесно казано. Разбира се, това е неудобството да си жена от рода Вихронрав. Когато остареят, започва да им се причува как тряска вратичката на голямата пещ.

— Аз обаче научих, че тя е доста корава особа — вметна синът. И с твърде остър ум.

— Хайде да я убием! — настоя дъщерята.

— Мила Лаки, уверявам те, че не можеш да убиеш всекиго на този свят.

— Че защо пък не?

— Просто не можеш. Повече ми допада идеята тя да ни бъде… полезна. Вижда всичко в черно и бяло. А това е същински капан за могъщите. О, да. Лесно е такива умове да бъдат… подведени.

С малко външна помощ. — Под луната изпърхаха криле и нещо двуцветно кацна върху рамото на графа. — А това. — Той погали свраката и я пусна да отлети, после извади бяло картонено правоъгълниче от вътрешния си джоб. Ръбовете му проблеснаха. — Не е за вярване, нали? Нима нещо по-добно се е случвало досега? Ето ти го новия световен ред…

— Драги, имащ ли носна кърпичка? — обади се графинята. — Дай ми я, моля те. Останали са ти няколко петънца… — Избърса брадичката му и пъхна окървавената кърпичка в джоба му. — Готово.

— Има и други вещици — смотолеви синът му, сякаш прехвърляше в устата си трудна за сдъвкване хапка.

— О, да. Надявам се да ги срещнем. Вероятно ще се окажат забавни.

Върнаха се в каретата.

А по-назад в планината мъжът който се опита да ограби каретата, стана от земята и краката му като че се оплетоха в нещо за миг. Той разтърка шията си ядосано и се огледа къде е конят му. Видя го да стои зад някакви камъни.

Когато посегна да хване юздата, пръстите му минаха като дим и през кожения ремък, и през шията на животното. Конят подскочи на задните си крака и препусна в лудешки галоп.

Разбойникът помисли замаяно, че тази нощ изобщо не му потръгна. По дяволите, как така ще губи и свестен кон, и надницата си? Какви бяха онези адски типове? Не успяваше да си спомни какво се случи в каретата, но поне знаеше, че никак не му хареса.

Беше от онези простодушни хора, които щом бъдат сгазени от някой по-едър и по-силен, търсят друг по-дребен, за да си изкарат злобата на него. Разбойникът се зарече, че ще намери кого да тормози тази нощ. И поне ще се сдобие с нов кон.

Като по поръчка вятърът донесе до ушите му тропот на копита. Той извади сабята си от ножницата и застана насред пътя.

— Спри и се предай!

Жребецът послушно спря на няколко крачки от него. Разбойникът реши, че все пак нощта няма да е чак толкова скапана. Виждаше по-скоро боен кон, а не обикновена кранта. И беше толкова бял, че просветваше под лъчите на звездите. Май имаше и сребро по хамута.

Ездачът се бе увил в дебело наметало, за да се опази от студа.

— Парите или живота! — заяви разбойникът.

— МОЛЯ?

— Искам ти парите — обясни разбойникът, — иначе ти вземам живота. Какво толкоз има за разбиране?

— О, ЯСНО. ИМАМ МАЛКО ПАРИ.

Две монети тупнаха на замръзналия черен път. Разбойникът се наведе, но не можа да ги вдигне, което още повече го подразни.

— Значи ще ти взема живота! Фигурата върху жребеца завъртя глава.

— НЕ МИ СЕ ВЯРВА. СЕРИОЗНО ГОВОРЯ. Извади дълъг прът от калъфа зад седлото.

Разбойникът се бе заблудил, че е копие, но пред очите му дълго извито острие се отдели от пръта, щракна на мястото си и заблещука в синьо.

— НЕ МОГА ДА НЕ СПОМЕНА, ЧЕ ИМАШ ИЗУМИТЕЛНО УПОРИТА ЖИЗНЕНОСТ — отрони конникът. Беше не толкова глас, колкото ехо в главата. — МАКАР И ДА НЕ СЕ ОТЛИЧАВАШ СЪС СХВАТЛИВОСТ.