Тери Пратчет: Захапи за врата

— Ти кой си, бе?

— АЗ СЪМ СМЪРТ. И ИЗОБЩО НЯМАМ НАМЕРЕНИЕ ДА ТИ ИСКАМ ПАРИТЕ. Е, КАКВО ТОЛКОЗ ИМА ЗА РАЗБИРАНЕ?

Нещо изпърха немощно зад прозореца на соколарника в замъка. В рамката нямаше стъкло, само тънки летви, за да влиза въздух през пролуките.

Чу се шумолене, после безсилно кълване и настъпи тишина. Птиците чакаха. И зад прозореца нещо избумтя. Ослепителни лъчи плъзнаха по отсрещната стена и летвите започнаха да се овъгляват полека.

Леля Ог знаеше, че макар официалното тьржество да е в Голямата зала, истинският празник е навън, в двора около буйно разпаления огън. Вътре щеше да има пъдпъдъчи яйца, пастет от гъши дроб и малки сандвичи, от които трябва да вземаш по четири наведнъж, за да си натъпчеш устата. Навън обаче се гощаваха с пържени в масло картофи и цяла сърна на шиш. По някое време щя-ха да зяпат задължителното представление на мъжа, който пъхаше невестулки в панталона си — зрелище, което за Леля Ог беше къде-къде по-интересно от оперна премиера.

Разбира се, като вещица тя беше добре дошла навсякъде и не беше зле да напомни и на тузарите този факт. За всеки случай. Изборът я затрудни, но тя реши да остане навън и да си хапне до насита печено месо, защото като много други възрастни дами Леля Ог поглъщаше безплатната храна подобно на бездънна яма. После можеше да се отбие вътре и да запълни останалите местенца в стомаха си с по-засукани гозби. Освен това в залата несъмнено поднасяха от онова скъпо вино с мехурчета, което Леля Ог не пропускаше да опита, особено ако е сипано в по-големичка халба. Трябваше обаче да си подложи хубавичко с еленско месо, преди да премине към разните там сандвичета. Взе си халба, затътри се до началото на опашката пред бъчвата с бира, полека избута настрана главата на мъжа, който бе решил да прекара нощ та под канелката, и напълни халбата.

Щом се обърна, видя Агнес с патравата й походка. Младата вещица май още се притесняваше да носи новата си островърха шапка пред хората.

— Здрасти, момиче — посрещна я Леля. — Опитай от печеното, бива си го.

Агнес се загледа скептично в месото, печащо се на шиша. Жителите на Ланкър се грижеха да погълнат достатъчно калории, а за витамините не им пукаше.

— Как мислиш, дали ще мога да си взема малко салата?

— Надявам се, че не — весело отвърна Леля.

— Много хора са се събрали — отбеляза Агнес.

— Всеки получи покана — напомни Леля. — Маграт постъпи много мило според мене.

Агнес се озърна.

— Само че никъде не виждам Баба.

— Сигурно е вътре и се разпорежда кой какво да свърши.

— Напоследък рядко я виждам да обикаля подхвърли Агнес. — Нещо я гнети, струва ми се.

Леля присви очи.

— Тъй ли? А мислено добави: „Момиче, много ти се изостри погледът…“

— Е, откакто научихме за раждането — Агнес махна с пухкавата си ръка към претъпканото с холестерин празненство наоколо, — тя е някак… напрегната, та чак звъни.

Леля Ог натика с палец тютюн в лулата и драсна кибритена клечка в подметката на ботуша си. — Забелязваш разни нещица, а? — подхвърли сред облаче дим. — И то честичко. Ще вземем вече да ти викаме госпожица Проницателна. — За друго не знам, но поне забелязах, че винаги се занимаваш с лулата си, когато те споходят мисли, дето не ти харесват. Мъчиш се да ги отпъдиш. Обвита в ароматен пушек, Леля Ог се замисли над факта, че Агнес чете книжки. Всички вещици, обитавали онази къща, си бяха падали по книжни-ната, водени от заблудата, че можеш да видиш света в писаното слово. Но не е така, защото гъсто отпечатаните думи премрежват погледа.

— Малко е притихнала, признавам — отвърна накрая. — Най-добре е да я оставим сама да го надмогне. — Предположих, че се муси заради жреца, който ще извърши Именуването — сподели Агнес.

— О, старият брат Пердоре е свестен тип — увери я Леля. — Дърдори на някакъв древен жаргон, не проточва службата, а накрая само му даваш шест пенса за загубеното време, наливаш го до козирката с бренди, товариш го на магарето му и той се маха.

— Какво, ти не знаеш ли?! — изненада се Агнес. — Той сега е на легло в Скунд. Паднал от магарето и си счупил едната китка и двата крака. Леля Ог извади лулата от устата си.

— Че що никой не ми е казал досега?

— Не знам, Лельо. Госпожа Тъкачева ми разказа вчера.

— Ех, тая жена! Днес сутринта се видяхме на улицата! Защо си замълча? — Леля тикна лулата между устните си, сякаш ръчкаше в ребрата всички необщителни клюкарки. — И как тъй си е счупил двата крака при падане от магарето?