Тери Пратчет - Захапи за врата

— Ха! Мойто момиче, леопардът си остава на петна, ако ще да обуе гащи!

Пробягаха коридора и иззад един параван се гмурнаха в гълчавата на Голямата зала.

— Леле, затънахме до колене в тузари — огледа се Леля. — А, ето го нашичкия Шон…

Личният състав на ланкърската армия се подпираше на близката колона, вероятно с надеждата никой да не го забележи с напудрената му перука на лакей, която очевидно беше изработена за много по-висок мъж.

Кралството не разполагаше с изобилие от чиновници и служители, всъщност почти цялата работа се падаше на най-младия син на Леля Ог. Въпреки усърдието на крал Верънс, който беше нервно напредничав владетел, поданиците му от Ланкър не скланяха да приемат демокрацията на каквато и да е цена. Страната не се поддаваше кой знае колко на управление. Оскъдните държавни задължения се падаха почти изцяло на Шон. Той чистеше клозетите на двореца, носеше рядката поща, работеше в кралския монетен двор, грижеше се за балансирането на бюджета, помагаше на градинаря в свободното си време. В случаите, когато се смяташе за необходимо границата да бъде охранявана (според Верънс бариерата на черни и жълти ивици придавала професионален вид на държавата), Шон подпечатваше паспорти или в краен случай всяко късче хартия, подадено му от посетителя — например омачкан плик, — с изкусно гравирана половинка от картоф. Отнасяше се много сериозно към задълженията си. При тържества като днешното се случваше да замества Спригинс в ролята на иконом или да му помага като лакей.

— Добра ти вечер, Шон — подхвърли Леля Ог. — Виждам, че пак си нахлупил на главата си туй мъртво агне.

— Стига, де, мамо! — измрънка той и се поста-ра да намести перуката.

— Къде е оня свещеник, дето сте му поверили Именуването?

— Какво, мамо? Ами не знам. Престанах да крещя имената на гостите преди половин час и се захванах да поднасям парченцата сирене на клеч-ка… Ох, мамо, не бива да вземаш толкоз много наведнъж! 3 3 Изглеждаше странно, че макар ланкърците да отказваха упорито да имат нещо общо с демокрацията, защото властването се падало на краля, а те щели да го поправят, ако сбърка, в същото време не проявяваха особени слугински дарби. О, справяха се добре с готвенето, прекопаването, миенето, домакинстването и лакействането, но не можеха да придобият изтънчен усет за тези занимания. Крал Верънс ги разбираше, затова търпеше, когато Шон въвеждаше гости в трапезарията с вик: „Страхотна кльопачка, плюскайте, докато е още топла!“

Леля Ог ловко изсмука коктейлните хапки от четири клечки наведнъж и огледа замислено гъмжилото.

— Ще си поприказвам с младия Верънс…

— Той е кралят, Лельо — напомни Агнес.

— Туй не е причина да ми се перчи, все едно е коронована особа.

— Според мен именно това е много основател-на причина.

— Я без нахалство… Ти иди да намериш оня омнианец и го дръж под око.

— И как да го открия? — кисело се осведоми Агнес. — Да търся къде има разпален огън ли?

— Всички носят черно — просвети я Леля. — Ха! Типично за таквиз като тях!

— Е, и? Ние също носим черно.

— Вярно! Ама нашето е… нашето е… — Леля се тупна по гърдите и причини сериозни вълнения в тази област от тялото си — …то си е правилно-то черно, ясно? Хайде, върви и внимавай да не се набиваш на очи — добави, макар че също носеше висока половин метър островърха шапка. Пак про-вери с поглед тълпата и сръга сина си в ребрата. — Шон, ти нали занесе покана и на Есме Вихронрав?

Той се облещи от ужас.

— Разбира се, мамо!

— Под вратата ли я пъхна?

— Не, мамо. Нали знаеш, че тя ми издърпа ухото, когато охлювите намърляха оная картичка миналата година? Затъкнах я в пантите, нищо не може да я помръдне.

— Добро момче — похвали го Леля.

Хората в Ланкър не хабяха труд да си слагат пощенски кутии. Рядко получаваха писма, но пък често трябваше да търпят свирепи ветрове. Защо да имат процепи във вратите, през които да се вмъкват неканени повеи? Затова оставяха писмата под тежки камъни, натикваха ги в саксии, пъхахаги под вратите.

Не че имаше изобилие от писма 4 4 Ако не броим пликовете, съдържащи пощенски записи за скромни суми, придружени от писъмца с горе-долу еднакво съдържание: „Мили мамо и тате, аз съм си добре в Анкх-Мор-порк и тая седмица припечелих цели седем долара…“ . В Ланкър още царяха патриархални нрави, тоест всеки враждуваше постоянно с всички останали и предаваше обтегнатите отношения на потомството. Някои дрязги се точеха поколения наред. Сред тях имаше и такива, които бяха придобили антикварна стойност. В Ланкър добрата стара вражда се ценеше не по-малко от хубавото отлежало вино. Човек си я наглеждаше и я оставяше в наследство на децата си.