Тери Пратчет - Захапи за врата

Агнес не успяваше да види лицето му. Той се бе насочил направо към бюфета.

— Извинете, госпожице Нит…

Шон се появи до нея. Стоеше много сковано, защото при всяко внезапно обръщане огромната перука се завърташе на главата му.

— Кажи, Шон.

— Госпожице, кралицата иска да размени две-три думи с вас.

— С мен ли?

— Да, госпожице. Тя е в Ужасно зелената дневна, госпожице.

Агнес се подвоуми. Все пак токущо чу кралска повеля, ако ще и произнесена от Маграт Чеснова, значи поканата имаше предимство пред всякакви нареждания на Леля Ог. Впрочем вече бе открила свещеника, а той едва ли щеше да подпали някого на масата със студените закуски. По-добре беше да отиде при кралицата.

Едно капаче се отвори зад натъжения Игор.

— А този път защо спряхме?

— Пречи ни един трол, гошподарю.

— Какво?!

Игор подбели очи сърдито.

— Пречи ни един трол.

Капачето се хлопна. В каретата си зашепнаха. После капачето се отвори.

— Искаш да кажеш трол, така ли?

— Да, гошподарю.

— Прегази го!

Тролът ги доближи, вдигнал факел с трепкащ пламък. Явно някой наскоро се бе сетил: „Този трол има нужда от униформа“, но бе установил, че единствената вещ от оръжейната, която му е по мярка, е шлемът, и то ако бъде закрепен на главата му с връвчица.

— Штарият граф не би ми заповядал да го прегазя — промърмори Игор не особено тихо. — Но пък той беше иштиншки джентълмен.

— Какво каза? — сопна се женски глас отвътре. Тролът стигна до каретата и почтително чукна с юмрук по шлема си.

— Добра среща. Туй положение е малко неловко… Нали знаете к’во е бариера?

— Бариера ли? — с подозрение повтори Игор.

— Тя е един такъв дълъг прът от дърво…

— Е, и? Какъв е проблемът ш бариерата?

— Ами ще ми се да си представите, нали се сещате, че ей там, напреки на пътя, съм турил една бариера на черни и жълти ивици. Щото си имаме само една, а тая вечер е на пътя към Меден рудник.

Капачето се отвори.

— Размърдай се, човече! Прегази го!

— Ако щете, ще отскоча да я взема — нервно пристъпяше тролът от единия си огромен крак на другия. — Ама ще я довлека чак утре, нали се сещате. Що не си представите, че е тука, пък аз ще се престоря, че я вдигам и всичко ще е наред, а?

— Направете го — съгласи се Игор. Пренебрегна напълно недоволното сумтене зад гърба си. Старият граф винаги се бе държал учтиво с троловете, макар че не би могъл да ги ухапе след това — ето това вече е истинска изисканост у един вампир…

— Само че първо трябва да ударя печата на нещо — обясни тролът и показа половин картоф и парцалче, напоено с боя.

— Защо?

— За да се знае, че сте минали покрай мене.

— Да, но нали и без това ще шме минали покрай ваш? — изтъкна Игор. — Тоешт… вшеки ще ше шети, че шме минали покрай ваш, щом шме приштигнали в штраната.

— Но печатът показва, че сте минали официално — напомни тролът.

— А какво ще штане, ако прошто продължим по пътя?

— Ъ-ъ… ами няма да вдигна бариерата.

Затънали в метафизическо затруднение, двамата се вторачиха в мястото, където виртуалната бариера преграждаше пътя.

В по-нормални обстоятелства Игор изобщо не би си губил времето с такава разправия. Но семейството сериозно му лазеше по нервите и той реагира типично за отегчен слуга изведнъж започна да проявява смайваща тъпотия. Наведе се и заговори на пътниците си през отвора.

— Гошподарю, гранична проверка. Трябва да дадем нещо за подпечатване.

Вътре отново си зашепнаха, после някой тикна грубо през отвора голямо бяло картонче с позлатени ръбове. Игор го подаде на трола.

— Да ти е жал да го цапаш — сподели тролът, неумело шляпна печата и върна картончето.

— Какво е това? — настръхна Игор.

— Моля?

— Какъв е този… глупав знак?

— Е, картофът беше малък и не побираше официалния печат, пък и аз не го знам какъв е. Като гледам, доста свястна патица издялах — весело се похвали тролът. — А сега… готови ли сте? Щото вдигам бариерата. Ето, вдигнах я. Вижте я как стърчи нагоре. Можете да минете, значи.

Каретата потегли и спря точно пред моста.

Със съзнание за изпълнен дълг тролът също се помъкна нататък и дочу един — според него — доста озадачаващ разговор. Впрочем за него всяка размяна на многосричкови думи беше обвита в тайна.

— Искам да ме слушате внимателно…

— Татко, вече сме го обсъждали.

— Колкото и да повтарям, не е излишно. Там долу е Ланкърската река. Течаща вода. И ние ще я прекосим. Не би било зле да се замислите над факта, че вашите прадеди, способни да пропъту-ват хиляди километри, въпреки всичко са вярвали упорито в невъзможността да прекрачат някакво си поточе. Необходимо ли е да посоча явното противоречие?