Тери Пратчет - Захапи за врата

— Не, татко.

— Добре. Насадените предразсъдъци ще ни погубят, ако не внимаваме. Карай напред, Игор.

Тролът ги изпрати с поглед. След тях по моста сякаш нахлу студ.

Баба Вихронрав отново беше над земята и се порадва на чистия хладен въздух. Летеше високо над върховете на дърветата и за късмет на всички наоколо никой не можеше да види лицето й.

Подминаваше усамотени стопанства — някои с осветени прозорци, но повечето тъмни, защото обитателите им отдавна се бяха запътили към двореца.

Знаеше, че под всеки покрив е скрито цяло повествование. За нея нямаше нищо скрито в такива истории. Но онези долу никога нямаше да бъдат разказани — малки тайни, случили се в тесни стаички…

Истории за миговете, когато лековете не помагат и главознанието се оказва безсилно пред съзнанието, което е буря от болка, а тялото се е превърнало в свой враг. Когато хората са впримчени в плътта като в затвор. В такива мигове тя можеше да ги освободи. Нямаше защо да стига до отчаяни мерки като притисната в лицето възглавница или съзнателни грешки с лекарствата. Не ги изхвърляш от света, а пречиш на света да ги придърпа обратно. Просто се пресягаш и… им показваш пътя.

Никога нищо не се споменава. Понякога откриваш в лицата на близките им въпроса, който не би им и хрумнало да облекат в думи. Само ще смън-кат: „Можеш ли да направиш нещо за него?“, и вероятно има някакво скрито послание. Ако се престрашиш да ги попиташ направо, те ще изпаднат в потрес, че си приписала някакъв друг смисъл на въпроса им освен грижата за по-удобна възглавница на страдалеца.

Всяка акушерка в затънтена махала посред обляна в кръв нощ научава останалите малки тайни…

Които никога няма да бъдат споделени…

През целия си живот беше вещица. А това призвание те поставя на самия ръб, когато се изправяш пред избор. Ти решаваш, за да не ляга този товар върху другите, за да могат те дори да се престорят, че не е имало никакъв избор, нито малки тайни, че всичко просто се е случило. А ти не им искаш нищо в отплата.

Видя колко ярко е осветен замъкът. Дори различаваше фигурките около огъня на двора.

Още нещо привлече погледа й, защото тя се стараеше да не се обръща към замъка. Гледката мигом я изтръгна от настроението й. Под луната по планините се стелеше мъгла и се спускаше към далечните долини. Едно пипало напираше към за-мъка и бавно се просмукваше в Ланкърския пролом.

Разбира се, при промяната на времето напролет винаги имаше мъгли, но тази идваше откъм Юбервалд.

Мили Чилъм отвори вратата на стаята. Прис-лужничката направи реверанс пред Агнес… или пред шапката й и я остави насаме с кралицата, която седеше до тоалетната масичка.

Агнес не беше от познавачите на протоколните правила, но опита подобие на републикански реверанс и причини видимо люшкане в по-външните части на тялото си.

Кралица Маграт Ланкърска си издуха носа и пъхна кърпичката в ръкава на халата си.

— О, здрасти, Агнес. Седни, де, седни. Няма нужда да подскачаш нагоре-надолу. Мили го прави (през цялото време и вече ме хваща морска болест от нея. Впрочем, формално погледнато, вещиците би трябвало да се покланят.

— Ъ-ъ… — запъна се Агнес и погледна люлката в ъгъла.

По нея имаше повече панделки и дантели, отколкото подхождат на каквато и да било мебел. — Тя спи — съобщи Маграт. — А, за люлката ли се чудиш? Верънс я поръча чак от Анкх-Морпорк. Казах му, че старата си е съвсем наред, но той е много… нали знаеш, модерен. Седни, моля те. — Искали сте да ме видите, ваше вел… — подхвана Агнес, все още потънала в колебания.

Вечерта се очертаваше прекалено заплетена, а тя дори не беше сигурна какво е отношението й към Маграт. От тази жена бяха останали отгласи в къщата — стара гривна, търкулнала се под леглото, твърде лигави бележки във вехтите ръкописни книги, вази с отдавна пресъхнали цветя… Човек може да си изгради изключително странно впечатление за някого, ако съди по вещите му, сритани неволно под гардероба.

— Само исках да си поприказваме — успокои я Маграт. — Всичко е малко… Виж какво, доволна съм от живота, но… Е, Мили се държи чудесно, но все се съгласява с всяка моя думичка, а Баба и Леля още се отнасят с мен, все едно не съм… сещаш се… кралица. Не че искам през цялото време да се държат с мен като с кралица, но… разбираш ме… нека да помнят, че съм кралица, ако ще и да не се държат така с мен, стига да схващаш за какво намеквам…

— Струва ми се, че схващам — предпазливо отвърна Агнес.