Тери Пратчет - Захапи за врата

— Ама те палят хора! — троснато рече Леля, подразнена от разточително изразеното уважение към особата й.

— Случвало се е отдавна, доколкото знам — възрази Верънс.

— И са горили вещици!

Той свали короната от главата си и с вбесяваща практичност я излъска с ръкава на мантията.

— Открай време съм осведомен, че са горили всички наред, но в прастарите времена, нали?

— Нашичкият Джейсън ги чул веднъж какво проповядват долу в Охлюън. Разправяли големи гадории за вещиците.

— Тъжно е, че не всички познават вещиците добре като нас — отвърна Верънс и на Леля, както беше прегряла, й се стори, че си позволява излиш-ни двусмислици.

— А пък нашичкият Уейн казва, че се опитват да настроят хората срещу другите религии — продължи тя. — Откакто откриха оная тяхна мисия, дори офлърианците си вдигнаха чуковете. Ами че то е едно да се фукаш, че имаш най-добрия бог, ама да говориш, че бил единственият истински бог, си е възнахалничко, ако питат мен. Знам къде да им изнамеря още две-три божества, когато поискат. Пък и според тях всички започвали живота си лоши и ставали добри само като повярват в Ом, а туй вече са си пълни глупости. Я да вземем сега твойто момиченце… Тъкмо стана дума — как ще я наречете, а?

— Лельо, всички ще знаят името след двайсе-тина минути — невъзмутимо напомни Верънс.

— Ха! — Тонът на Леля показа недвусмислено, че „Радио Ог“ не одобрява подобен подход към новините. — Виж какво… най-лошото, дето тя може да свърши в тая невръстна възраст, е да оцапа пеленките и да ви буди нощем. Туй не ми се вижда никак грешно. — Лельо, но ти нямаш нищо против Мрачните братя. Нито против Скитниците. А и Монасите еквилибристи често минават оттук.

— Ама никой от тях няма нищо против мен — натърти Леля.

Верънс се извърна. Разговорът го притесняваше. Познаваше много добре Леля Ог, но преди всичко като жената, която стои зад Баба Вихронрав и се усмихва до уши. Трудно му беше да я възприеме разярена.

— Госпожо Ог — подхвана по-официално, — според мен вземате много присърце проблема.

— На Баба Вихронрав туй хич няма да й хареса! — изигра най-силния си коз Леля.

И за свой ужас откри, че го е проиграла без полза.

— Баба Вихронрав не е кралят, госпожо Ог — заяви Верънс. — А наоколо всичко се променя. Идва новият световен ред. Някога троловете са били чудовища, които се опитвали да ядат хора. Но днес благодарение на усилията на хората — и на троловете, разбира се! — на добрата воля и миролюбивите намерения ние се погаждаме съвсем задоволително и се надявам, че сме стигнали до разбирателство. В тази епоха малките кралства не бива да се тревожат само за малките проблемчета. Ние сме част от един голям свят. И трябва да играем ролята си. Например какво ще кажете за Мунтабския въпрос?

Леля Ог тутакси зададе прословутия Мунтаб-ски въпрос:

— Че къде, по дяволите, е тоя Мунтаб?

— На няколко хиляди километра оттук, госпожо Ог. Но има териториални въжделения в посока към Главината и ако започне война с Борогравия, ще бъдем длъжни да заемем позиция.

— Много си ми харесва и сегашната ни позиция щом сме на хиляди километри оттам — изрази мнението си Леля Ог. — И не виждам какво…

— Опасявах се, че не виждате — прекъсна я Верънс. — А и не е задължително. Но делата на далечни страни могат внезапно да създадат проблеми до самия ни дом. Ако Клач кихне, Анкх-Морпорк се простудява. Трябва да бъдем бдителни. Нима не ни се откриват уникални възможности с края на Века на плодния прилеп? Страните откъм обратната на въртенето посока спрямо Овнерог вече налагат присъствието си в световните дела. „Върколашките икономики“, както ги нарича Патрицият на Анкх-Морпорк. На сцената излизат нови сили. А старите страни примигват под ярката зора на новото хилядолетие. Разбира се, трябва да под-държаме дружески отношения с всички съюзи. И така нататък. Въпреки бурното си минало Омния е приятелски настроена държава… или щеше да бъде — призна кралят, — ако там подозираха за съществуването на Ланкър. Нищо добро няма да постигнем, ако се държим враждебно със свещенослужителите на тяхната държавна религия. Убеден съм, че няма да съжаляваме за търпимостта си.

— Дано не съжаляваме — промърмори Леля и изпепели Верънс с поглед. — Помня те още когато беше просто един мъж със смешна шапка на главата.

Дори с този номер нищо не постигна. Той само въздъхна отново и погледна към вратата.

— Още съм си същият, Лельо. Само че шапката вече е доста по-тежка. Сега трябва да изляза, иначе ще накараме гостите да чакат излишно. А, Шон…