Тери Пратчет - Захапи за врата

Кралската двойка и свитата им оживено об-съждаха нещо. Мили дотича припряно при вещиците.

— Маг… кралицата, де, пита дали Баба Вихронрав ще дойде — избълва задъхано.

— Разбира се — увери я Леля Ог.

— Само че… таквоз, де… кралят е малко… притеснен. Казва, че на поканата било написано RSVP 7 7 Repondez s’il vous plait (фр.) — Моля, отговорете. Бел, пр. — смънка Мили, стараейки се да не срещне погледа на Леля.

— О, вещиците не си падат по тия измишльотини — поклати глава Леля. — Те просто идват.

Мили закри устата си с длан и се прокашля тихичко и нервно. Озърна се окаяно към Маграт, която трескаво й даваше знаци с ръце.

— Само че… ами кралицата казва, че било по добре да, не протакаме, та… таквоз… госпожо Ог, искате ли вие да бъдете кръстница?

Бръчиците по лицето на Леля се удвоиха от усмивката й.

— Чуй сега какво ще ти река — подхвана жизнерадостно. — Ще дойда да замествам, докато Баба влезе, бива ли?

Баба Вихронрав отново крачеше напред-назад в спартанската сивота насвоята кухня. От време на време погледът й шареше по пода. Имаше видима пролука под вратата и понякога вятърът отнасяше разни дреболии къде ли не. Но нали претърси навсякъде поне десетина пъти? Пък и беше твърде късно.

Все пак… Юбервалд…

Пак прекоси кухнята и в двете посоки. — Да пукна, ако им направя тоя кеф — промърмори под носа си. Седна на люлеещия се стол, но се изправи тол кова стремително, че замалко да го събори, и отново закрачи.

— Ами че аз не съм от хората, дето се натрапват — сподели тя с празното пространство. — Знам си, че не ходя, където не ме искат.

Тя реши да си направи чай и хвана чайника с треперещи ръце, после изтърва капачето на захарницата и то се счупи. Някаква светлина привлече погледа й. Полумесецът висеше над поляната.

— Бездруго си имам работа за вършене — заяви Баба. — Не може всички да ходят по празненства… И без туй нямаше да отида.

Тя се усети, че пак шари с поглед по пода и си помисли: „Ако я бях намерила, момчето на Уотли щеше да завари празна къщата. Щях да отида да се забавлявам. И сега Джон Айви щеше да седи сам-самин…“ — Да му се не знае…

Ей това е най-лошото, като си добра — сварват те и когато трябва, и когато не трябва.

Пак седна тежко на люлеещия се стол, загърна се с шала заради студа. Нямаше разпалени дърва в огнището. Не бе очаквала да си е у дома таз нощ. Сенки запълниха ъглите на стаята, но тя не си направи труда да запали лампата. Стигаше и свещта.

И докато се люлееше, вперила суров поглед в стената, сенките се удължиха.

Агнес тръгна след Леля по коридора. Вероятно поканата не се отнасяше и за нея, но малцина биха посмели да се опълчат срещу авторитета на остро върхата й шапка.

Тази част от Овнерог беше препълнена с дребни държавици. Всяка издълбана от ледници долина, отделена от съседите си с препятствия налагащи упорито катерене и слизане с помощта на преносима стълбичка, си живееше повече или по-малко самостоятелно. На Агнес й се струваше че кралете наоколо са твърде много, макар че някои от тях се захващаха с управлението на страната вечер, след като издоят кравите. Повечето от тях се бяха събрали тук, защото се отнасяха делово към възможността за безплатно пиршество. Имаше и старейшини на джуджетата от Меден рудник, а в другия край на залата — група тролове.

Не носеха оръжия, затова Агнес предположи, че са политици. Строго погледнато, троловете не се подчиняваха на крал Верънс, но бяха дошли, за да заявят с официалния език на присъствието си че футболът с човешки глави всъщност вече не се практикува. Е, почти никога. Не и по тези земи.

Ами че той си е едва ли не незаконен.

Вещиците застанаха пред троновете и Мили изтича нанякъде.

Омнианецът им кимна.

— Добър… хъм… вечер — смънка и изобщо не запали никого.

Не изглеждаше стар и имаше напращяла пъпка до носа. В главата на Агнес Пердита му се оплези.

Леля Ог изсумтя нещо. Агнес рискува да се усмихне за миг. Свещеникът шумно се изсекна.

— Вие трябва да сте от онези… хъм… вещици, за които толкова съм слушал.

Човекът имаше смайваща усмивка. Появяваше се на лицето му, сякаш някой дърпаше щори на прозорец. В един миг я нямаше, в следващия разцъфтяваше. И изчезваше по същия начин.

— Хъм… да — потвърди Агнес.

— Ха — изръмжа Леля Ог, която умееше да обръща високомерно гръб на някого, гледайки го в очите.

— А аз съм… аз съм… ами-и… — Свещеникът млъкна и се ощипа по носа. — Ох, много съжалявам. Въздухът в планината не ми понася добре. — Аз съм Негово умерено преподобие Могъщ Овес. — Нима? — подхвърли Агнес.