Тери Пратчет - Захапи за врата

— …събрали сме се тук… хъм… за да…

— Преподобни, добре ли сте? — обади се кралят.

— Чувствам се великолепно, сир, уверявам ви — смотолеви унило Овес. — …и така, именувам те…

Настъпи нерушима смразяваща тишина.

Леко изцъклен, пасторът върна бебето на Мили. Свали шапката си, извади късче хартия от подплатата, прочете го, размърда устни, намести шапката на препотеното си теме и пак пое бебето.

— Именувам те… Есмерелда Маргарет Спазвай правописа Ланкърска!

Стъписаното мълчание секна изведнъж.

— Спазвай правописа?! — ахнаха в дует Маграт и Агнес.

— Есмерелда?! — облещи се Леля. Бебето отвори очички.

Вратата също се отвори.

Избор. Винаги избор…

Онзи мъж в Спакъл, който беше убил дечицата. Хората я повикаха, тя го погледна и зърна вината да се гърчи в ума му като кървав червей. После заведе всички в стопанството му и им показа къде да копаят, а той се просна в нозете й и помоли нея за милост, защото тогава се накъркал и сторил всичко на пияна глава.

Тя си спомни какво изрече със съвсем трезва глава: „Окачете го на въжето.“ Те го повлякоха и го обесиха, а тя отиде да гледа, защото поне толкова му дължеше. И той проклинаше, а не беше в правото си, защото му се падна чиста смърт, или поне доста по-чиста, отколкото щяха да му отредят неговите съселяни, ако дръзнеха да се възпротивят на вещицата. Тя видя как сянката на Смърт дойде да го отнесе, после зад Смърт се появиха по-дребните ярки фигурки и тогава…

В мрака люлеещият се стол проскърцваше гръмовно.

Селяните казаха, че наказанието е справедливо, търпението й свърши и тя им нареди да се ра-зотидат по домовете си и да се молят на който бог почитат да не ги сполети някога такава справедливост. Самодоволната маска на тържествуваща добродетел беше ужасна почти колкото муцуната на неприкритата поквара.

Потръпна от този спомен. Почти колкото нея, но не напълно…

Странно, но немалко селяни се събраха на погребението му, един-двама дъднеха, че макар да сторил страшно зло, иначе не бил чак толкоз лош човек… а и откъде да знаят, че тя не е сложила насила признанието в устата му? И я зяпаха гадно. Ами ако все пак има възмездие за всичко? За всеки подминат просяк, всяка груба дума, всеки пренебрегнат дълг, всяка клевета… всеки избор… Нали в това е смисълът? Принудена си да избираш. Може да си права, може и да грешиш, но трябва да избираш, ако ще да знаеш, че правото и кривото се различават трудно или дори че избираш между две злини и правда няма никъде. Ти си онази, която стои на ръба, взира се и се заслушва. Без сълзи, без оправдания, без съжаление… Събираш ги за миговете, когато ще имаш нужда от тях.

Тя никога не говореше за това с Леля Ог или друга вещица. Би означавало да наруши тайната. Понякога в късните вечери разговорите се усукваха на пръсти около темата и Леля само пускаше по някоя и друга дума: „Дъртият Скривънс си отиде съвсем мирно и тихо.“ Не се разбираше иска ли да намекне нещо или го казва просто така. Доколкото Баба знаеше, Леля не се терзаеше много. Според нея някои неща просто трябва да бъдат сторени и няма какво да умуваш. А каквито и мисли да витаеха в главата й, тя ги криеше дори от себе си. Баба й завиждаше.

Кой ще дойде на нейното погребение, когато и тя умре?

Не я поканиха!

Спомените се блъскаха в ума й. И други фигури се събираха в сенките около огрения от свещта кръг.

Бе вършила какво ли не, бе ходила къде ли не, намираше начини да излее гнева си навън, които учудваха и самата нея. Бе се опълчвала срещу мнозина несравнимо по-могъщи от нея, но тя не им позволяваше да повярват в превъзходството си. Даде много, но и научи много…

Беше знак. Знаеше, че рано или късно и този ден ще настъпи… Досетили са се и от нея вече няма полза…

И какво получи в замяна? Наградата за труда и беше още труд. Ако си най-добра в копаенето на ями, връчват ти по-голяма лопата.

И имаш тези голи стени, този гол под, тази студена къща.

Тъмата от ъглите се просмукваше в стаята и вече се оплиташе в косата й.

Те не я поканиха!

Никога, нито веднъж тя не поиска отплата.

А когато не искаш отплата, лошото е, че честичко не я и получаваш.

Винаги се стараеше да гледа към светлината. Винаги. Но колкото по-упорито се взираш в сиянието, толкова по-безмилостно те прогаря и накрая изкушението те сграбчва и те принуждава да се обърнеш, за да съзреш колко дълга, плътна, силна и тъмна е сянката ти, проточила се зад теб…

Някой промълви името й.

Имаше миг на светлина, шум и объркване.