Тери Пратчет - Захапи за врата

— Може би е по-добре да поседнете, за да се опомните — посъветва го Агнес. — По-късно ще има танци.

— О, аз не танцувам — отвърна Могъщ Овес. — Танците са клопка за слабите духом.

— Виж ти… Е, навън има барбекю…

Той пак избърса очите си с кърпичката.

— Хъм… Дали има и риба? — Съмнявам се.

— Този месец се храним само с риба.

— Така ли…

Но и тежкото равнодушие в гласа й не помогна. Могъщ Овес искаше да си поприказват.

— Защото пророкът Брута отбягвал месото… хъм… когато бродел в пустинята.

— И дъвчете всяка хапка по четиридесет пъти, а?

— Моля?

— Извинете, замислих се за нещо друго. — Въпреки гласа на благоразумието Агнес позволи на любопитството си да надделее. — А какво месо може да се намери в пустинята?

— Хъм… Според мен никакво.

— Значи всъщност не е отказвал да се храни с месо?

Агнес огледа множеството, но като че никой не проявяваше желание да се включи в беседата им.

— Хъм… по-подходящо би било да попитате брат Мелхио. Толкова съжалявам. Струва ми се, че ще ме налегне мигрена…

„Ти май не вярваш и на една дума, която казваш“ — помисли Агнес. Той излъчваше безпокойство и равномерен ужас. Пердита добави мнение-то си: „Ама че плужек!“

— Аз трябва да… ъ-ъ… да отида и… трябва да… помогна — заотстъпва Агнес.

Пасторът кимна. И когато тя се отдалечи, той отново си издуха носа, извади малка черна книжка от джоба си, въздъхна и бързо я отвори на отбелязаната страница.

Агнес взе един поднос, за да придаде правдоподобие на обяснението си, пристъпи към отрупаната с ястия маса, озърна се към прегърбения нещастник, който приличаше на залутала се овца, и се блъсна в мъж, по непоклатим от дърво.

— Кой е онзи особняк? — попита глас до ухото й. Агнес чу как Пердита я прокле, че отскочи, но тя успя да се усмихне неловко на мъжа, който я заговори.

Беше млад и (както Агнес осъзна тутакси) извънредно привлекателен. Такива като него не се срещаха под път и над път в Ланкър — тук наплюнчването на дланта и приглаждането на косата се смятаха за изтънчен жест при среща с момиче.

„Ама той си е вързал косата на опашка! — изписука Пердита. — Ей, че е готин!“ Агнес усети изчервяването да започва някъде около коленете й и да се ускорява неумолимо нагоре.

— Ъ-ъ… моля?

— Дори можете да го надушите и оттук — сподели мъжът и кимна сдържано към жалкия свещеник. — Прилича на проскубан гарван, не мислите ли?

— Ъ-ъ… да — успя да измънка Агнес. Изчервяването плъзна нажежено по гърдите й.

В Ланкър беше нечувано мъж да върже косата си на опашка. А кройката на дрехите му подсказваше, че е прекарал поне известно време по места, където модата се променя по-често от веднъж в живота. Никой в Ланкър не бе обличал жилетка с извезани по нея пауни.

„Кажи му нещо, де!“ — разкрещя се Пердита в главата й.

— Стфгл? — изгъгна Агнес.

Зад нея Могъщ Овес се примъкна и огледа храната недоверчиво.

— Извинете, не разбрах.

Агнес преглътна тежко, отчасти и защото Пердита се мъчеше да я стисне за гушата.

— Наистина изглежда, че ще отпърха всеки миг, нали? — отрони тя.

„Ох, само да не се изкискам…“ Мъжът щракна с пръсти. Притичващият край него сервитьор с пълен поднос напитки свърна под прав ъгъл.

— Искате ли нещо за пиене, госпожице Нит?

— Ъ-ъ… може би бяло вино? — прошепна тя.

— О, не бихте предпочела бяло вино, червеното е толкова… по-обагрено — увери я мъжът и й поднесе чаша. — С какво ли е заета нашата жертва… Аха, взел си е бисквитка с мъничко пастет, както виждам…

„Попитай го за името му!“ — врещеше Пердита. „Не, ще прозвучи натрапчиво“ — възрази Агнес. „Че ти бездруго се натрапваш на погледа на всекиго, тъпа буцо…“

— Позволете ми да се представя. Аз съм Влад — изрече той мило. — О, сега той… да, кани се да нападне… волован със скариди. Крал Верънс не си е стискал кесията, както изглежда…

— Доставиха му ги в лед чак от Генуа — смотолеви Агнес.

— Доколкото знам, там са познавачи на морските дарове.

— Никога не съм била в Генуа — смънка тя. В главата й Пердита се просна по очи и зарида.

— Може би, Агнес, някой ден ще посетим онези земи заедно — предположи Влад.

Изчервяването завладя и шията й.

— Тук е много задушно, не мислите ли? — отбеляза той.

— Заради огъня — обясни тя признателно. — Онзи, в камината.

Кимна към купчината нарязани дърва, които пламтяха в гигантската камина на залата. Не би ги забелязал само човек с нахлупена на главата кофа.