Тери Пратчет - Захапи за врата

Агнес кимна. Леля я бе предупредила, но въпреки това се стряскаше, щом влезеше в къщата на Баба и я завареше изопната на пода, вдървена като тояга и стиснала със синкавите си пръсти картонче, на което бе изписала „НИ СЪМ УМРЕЛА“ 5 5 Когато нямаше с какво друго да си запълни времето, Баба Вихронрав прехвърляше съзнанието си чрез Заемане и го настаняваше тихомълком в главите на какви ли не твари. Нашир и надлъж из Овнерог я признаваха за най-изкусната в това умение от много столетия, защото успяваше да се вмъкне дори в съзнанията на същества, които нямаха съзнание. Освен всичко друго заниманията й означаваха, че в Ланкър хората не бяха особено склонни към привичната жестокост спрямо животните, която е неразделна част от селската идилия. Как иначе да постъпват, щом се случваше днес да метнат тухла по някой плъх, а утре той да се окаже вещицата, от която искат лек против зъбобол? Имаше и друга дреболия — нечаканите гости я заварваха просната по гръб, привидно изстинала и безжизнена, почти без да се усещат дишане и пулс. Картончето с надписа спестяваше множество недоразумения. . То просто означаваше, че Баба се е пренесла другаде в света и гледа живота през очите на някой язовец или гълъб като неподозиран пътник в главата му.

— Знаеш ли — продължи Маграт, — тя ми напомня за онези магьосници от Хоуондаленд, които уж криели сърцата си в заровени стъкленици и ставали неуязвими. Има нещо за тях в една от книгите в къщата.

— За нея не е нужна голяма стъкленица — процеди Агнес.

— Не е вярно — сопна се Маграт, но поумува. — Е… не е вярно почти никога. През повечето време, де. Или поне понякога. Можеш ли да ми нагласиш хубаво този проклет рюш?

Откъм люлката се разнесе гукане.

— Какво име сте й избрали? — не се стърпя Агнес.

— Налага се да почакаш.

Докато се тътреше след Маграт и прислужничките към залата, Агнес призна мислено, че в обичая все пак има смисъл. В Ланкър даваха имена на децата точно в полунощ, за да започнат новия ден с новото си име. Не че знаеше защо в това има смисъл. Само й се струваше, че вероятно пре-ди време някой е открил практическата полза от такава традиция. А жителите на Ланкър не хвърляха онова, което им върши работа. И за жалост твърде рядко променяха работещите неща.

Тя дочуваше оттук-оттам, че тази чудатост на поданиците му потапя в униние крал Верънс, който изучаваше изкуството на кралската власт по книжки. Неговите планове за по-добро напояване и земеделие бяха посрещнати с овации от хората в Ланкър, които после пръста си не мръднаха, за да ги осъществят. Не обърнаха внимание и на идеите му в областта на обществената хигиена, по-точно на твърдението му, че такава трябва да има поне в зачатък. Местната представа за хигиенен разкош свършваше с равна, не много хлъзгава пътека до барачката на клозета и каталог за поръчки по пощата с меки листове. Съгласиха се и със замисъла му да основе Кралско дружество за човешки напредък. То имаше толкова дейност, колкото време Шон Ог можеше да отдели във вторник следобед, и на човечеството му беше спестен прекаленият напредък. Все пак Шон изобрети заслони против течение за по-ветровитите части на замъка и кралят го награди с малък медал.

На ланкърците и през ум не им минаваше, че биха могли да живеят не в монархия, а в другояче уредена държава. Познаваха монархията от хиляди години и знаеха, че върши работа. Освен това бяха установили, че не е разумно да отделяш прекалено много внимание на кралските желания. Тъй или иначе след някакви си четиридесет години ще има нов крал, който непременно ще поиска нещо друго и тогава всички усилия ще идат на вятъра. Но докато беше на трона, те смятаха, че в задълженията му влиза повечко да се застоява в двореца, да упражнява приветственото махане с ръка, да внимава да не обърнат наопаки портрета му на монетите и да не им пречи да орат, да сеят, да отглеждат и да прибират реколтата. Горе-долу така си представяха обществения договор — те вършат каквото винаги са вършили, а той ги оставя на мира.

Но понякога кралят си беше крал…

В Ланкърския замък крал Верънс въздъхна срещу отражението си в огледалото.

— Госпожо Ог — подхвана той и намести короната на главата си, — известно ви е, че съм настроен най-почтително към вещиците в Ланкър, но при цялото ми уважение това е преди всичко въпрос на политическа стратегия и най-скромно завявам, че решаването му се пада на краля. — Отново нагласи короната, а икономът Спригинс започна да четка мантията му. — Трябва да проявяваме търпимост. Честно казано, госпожо Ог, досега не съм ви виждал толкова развълнувана…