Тери Пратчет - Захапи за врата

Лицето на Баба не трепна.

— Ще видим какво може да се направи. Щом влезе в обора и погледна в очите госпожа Патерностер, прозря, че май не може да се направи много. Тази жена не беше вещица, но знаеше за практическото акушерство всичко, което се научава в затънтено селце от наблюдения над кравите, козите, кобилите… или жените.

— Вярно, зле е — прошепна, а Баба се вторачи във фигурата, стенеща върху сламата. — Като гледам, ще изтървем и двамата… или единия…

Само наостреният слух можеше да долови намек за въпрос в изречението. Баба се съсредоточи. — Носи момче.

Госпожа Патерностер изобщо не си направи труда да попита как е научила, но по изражението й пролича, че бремето е станало малко по-тежко.

— Ами… значи да отида и да кажа на Джон Айви…

Едва помръдна, когато пръстите на Баба се впиха в ръката й.

— Туй не го засяга.

— Но нали той е б…

— Туй не го засяга!

Госпожа Патерностер се взря в сините очи насреща и проумя две неща. Първо, че това наистина не засяга господин Айви, и второ, че каквото и да се случи в обора, то никога, ама наистина никога няма да бъде споменато в бъдеще.

— Виждах ги понякога — промърмори Баба, щом я пусна и се зае да си навие ръкавите. — Хубава двойка са. И той е добър съпруг, както чувам Сипа от каната топла вода в легена, сложен от акушерката върху яслите.

Госпожа Патерностер закима.

— Ясно е, че сам мъж трудно ще обработва земята си по тия стръмнини — допълни Баба, миейки си ръцете.

Госпожа Патерностер кимна още по-печално.

— Виж сега, госпожо Патерностер, ти излез и го отведи в къщата, свари му чай — нареди Баба. — Можеш да му кажеш, че правя всичко по силите си.

Този път акушерката кимна с благодарност. Когато тя избяга с облекчение от обора, Баба докосна с длан влажното чело на госпожа Айви.

— Е, Флорънс Айви, да видим какво можем да сторим… Но първо… да няма болка…

Помръдна глава и видя луната през прозорчето без стъкло. Между светлината и мрака… ами понякога тъкмо там се налага да бъдеш.

— ПРАВА СИ.

Баба изобщо не се озърна. — Знаех си, че ще бъдеш тук — вметна и коленичи на сламата. — КАК ДА НЕ БЪДА?

— А знаеш ли за кого си дошъл?

— ИЗБОРЪТ НЕ СЕ ПАДА НА МЕН. НА САМИЯ РЪБ ВИНАГИ ИМА И МЪНИЧКО НЕСИГУРНОСТ.

Баба прехвърли за миг-два думите в главата си, сякаш подмяташе топящи се бучки лед. Значи точно на ръба трябваше да… отсъди.

— Твърде лош ритник е бил — промълви тя накрая — Твърде лош.

След няколко минути усети как един живот се отнесе като повей край нея. Смърт прояви достатъчно благоразумие да си отиде безмълвно. Когато госпожа Патерностер почука с трепе-реща ръка на вратата и я отвори, Баба беше при кравата. Акушерката я видя да става, стиснала в пръстите си голям трън.

— Цял ден е мъчил добичето — обясни вещицата. — Нищо чудно, че е пощуряло. Накарай го да не убива кравата, ясно? Ще имат нужда от нея.

Госпожа Патерностер сведе поглед към вързопчето на сламата. Баба досетливо го бе оставила там, където госпожа Айви няма да го види.

— Аз ще му кажа какво стана — реши тя. — А пък тя… още е млада и силна, знаеш как да й помогнеш. Наглеждай я, аз или Леля Ог ще наминаваме, когато имаме време. Ако иска, може да отиде като дойка в замъка. Тъй май ще е най-добре за всички. Едва ли някой в Резена би посмял да се опълчи срещу Баба Вихронрав, но тя все пак откри сивкавата сянка на неодобрение в очите на акушерката.

— Още ли си мислиш, че трябваше да попитам господин Айви?

— Ами аз тъй щях да направя… — смънка жената.

— Мразиш ли го? Да не го смяташ за лош човек?

— Не!

— А на мен какво ми е сторил, че да постъпя тъй зле с него?

На Агнес й се наложи да подтичва. Ядосаната Леля Ог крачеше, сякаш я задвижваха немалко бутала.

— Лельо, но тук се навъртат какви ли не свеще ници.

— Само че не са омнианци! — сопна се Леля. Идваха и миналата година! Двамина от тях дори потропаха на вратата ми!

— Нали за това са вра…

— И ми бутнаха отдолу листовка със заглавие „Покай се!“ — продължаваше Леля. — Да се покая, а? Аз? Ама че нахалство! Как тепърва ще се покайвам на моите години? Тъй няма да ми остане време за никаква работа. А и почти всичко, дето съм го вършила, си ми харесва.

— Май се вълнуваш излишно…

— Пък и те горят хора!

— Вярно, някъде прочетох, че са го правили някога — призна Агнес, задъхана от усилие да не изостане. — Но е било отдавна, Лельо! Онези, които видях в Анкх-Морпорк, само раздаваха брошурки, проповядваха в голяма палатка и пееха доста скучни псалми…