Тери Пратчет - Захапи за врата

— Минавал по пътечката над Скундската урва. Паднал е от двайсетина метра.

— Я гледай… Множко му е дошло.

— Затова кралят пратил вест до мисията на омнианците в Охлюън да дойде някой свещеник — завърши Агнес.

— Какво е направил?! — сепна се Леля.

Малка сива палатка беше разпъната непохватно насред полето извън града. Засилващият се вятър я караше да плющи и се мъчеше да откъсне плаката, прикрепен към триножник пред палатката: „ДОБРА НОВИНА! Ом те приветства!“ Всъщност никой не дойде на кратката уводна служба, която Могъщ Овес организира следобед, но понеже веча я бе обявил, все пак я проведе. Изпя няколко ободряващи, псалма в собствен съпровод на малкия преносим хармониум, после изнесе извънредно кратка проповед пред вятъра и небето.

В момента Негово умерено преподобие Овес се взираше в отражението си в огледалото. Честно казано, огледалата малко го смущаваха. Именно те бяха станали причина за един от безбройните разколи в Църквата. Едни твърдяха, че огледалата поощряват суетността, значи са зло. Други отвръщаха, че огледалата отразяват благото, сътворено от Ом, следователно са свещени. Овес още не бе стигнал до свое мнение по въпроса, защото по природа принадлежеше към хората, които се опитват да вникнат в доводите и на двете страни в спора. Но поне в този случай огледалото му беше полезно, за да нагласи правилно пасторскатаси якичка.

Беше съвсем новичка. Според Негово несъмнено преподобие Мекле, който им бе преподавал „Духовно пастирство“, правилата за колосване всъщност били само напътствия. Овес обаче не искаше да сбърка, затова в момента якичката можеше да му послужи и като бръснач.

Грижливо сложи на врата си верижката с медальона, изобразяващ свещената костенурка, и си позволи известно задоволство от блясъка му. Взе и чудесното издание на „Книгата на Ом“, което получи при дипломирането си. Някои от състудентите му бяха отделили много часове, за да придадат на екземплярите си подобаващо оръфания вид на дълга употреба. Овес не постъпи като тях.

Пък и знаеше почти цялата книга наизуст.

Чувствайки се доста гузен, защото в семинарията го бяха предупреждавали да не използва светото писание за пошло гадаене, той стисна клепачи и отвори книгата наслуки.

Побърза да погледне и прочете първия мярнал се пред очите му абзац.

Оказа се, че попадна към средата на Второто послание на Брута до омнианците, в което кротко ги кореше, че не са отговорили на Първото послание.

„…мълчанието е отговор, що дава право на още три въпроса. Търси и ще намериш, но първо разбери какво търсиш…“ Какво да се прави… Той затвори книгата.

Що за страна е тази! Същинска дупка! След проповедта се поразходи и всяка пътека май свършваше в подножието на канара или на ръба на пропаст. За пръв път стъпваше в толкова отвесна земя. Разни твари шумоляха в шубраците край пътеките, пък и си изкаля обувките. А хората, които срещна… Е, да, бяха просто душни невежи провинциалисти, солта на земята, така да се каже. Вперваха в него недоверчиви погледи отдалеч, сякаш очакваха нещо да го сполети и внимаваха да не са наблизо, когато това се случи.

Овес обаче си напомни какво е казано в Посланието на Брута до симонитите — ако искаш светлината да бъде видяна, трябва да я отнесеш на тъмно. Тази страна явно тънеше в мрака на невежеството.

Промълви кратка молитва и излезе в калната ветровита тъма.

Баба летеше високо над фучащите назад дървета, под яркия полумесец в небето.

Изобщо не беше спокойна при тази фаза на луната. Пълната луна може само да намалява, новата — да нараства, но половинката, крепяща се на ръба между светлината и мрака… би могла да стори какво ли не.

А вещиците непрекъснато живеят на ръба. Усещаше боцкане в дланите си, но не заради мразовития въздух. Някъде беше прокарана черта. Нещо започваше.

В другия край на небето сиянието на Главината се разгаряше около планините в средата на света, достатъчно ярко да се пребори дори с бледия светлик на луната. Зелени и златисти пламъци играеха над най-високите върхове. Рядко се виждаха през тези месеци и Баба се зачуди що за знак може да е това.

Резена се прилепяше към двата склона в планински процеп, който дори не заслужаваше да бъде наречен долина. На лунната светлина Баба зърна обърнатото нагоре бяло лице, което я чакаше да кацне в сенчестата градина.

— Добра ти вечер, господин Айви — изрече тя, скачайки от метлата. — Тя на горния етаж ли е?

— В обора — с равен глас отвърна мъжът. — Кравата я ритна… зле.