Тери Пратчет: Захапи за врата

Соколарят Дървеняааау се подготвяше в съседната стаичка, но изведнъж долови промяна във въздуха. Влезе в смълчания соколарник. Всички птици бяха будни и нащрек, направо настръхнали в очакване. Дори орелът Крал Хенри, до когото Дървеняааау припарваше само облечен в здрава броня от главата до петите, бе започнал да се озърта.

Подобно оживление наставаше, когато тук се шмугнеше някой плъх, но в момента Дървеняааау не виждаше наоколо гризач. Сигурно беше избягал.

За днешното тържество бе избрал мишелова Уилям, на когото можеше да се разчита. Е, да, на всички птици в соколарника можеше да се разчита, но по-скоро за свирепи нападения в мига, когато зърнат соколаря. Уилям обаче си въобразяваше, че е пиле, и обикновено кротуваше при многолюдни сборища.

Но този път дори и той проявяваше изострено внимание към света, а това му се случваше само ако зърне лющена царевииа.

Дървеняааау помисли, че случката е твърде странна. И спря дотук.

А птиците се взираха, сякаш над тях нямаше покрив.

Баба Вихронрав сведе поглед към зачервеното, кръгло и много разтревожено личице.

— Ей, ти не си… — Тя се опомни. — Ти май си момчето на Уотли от Резена, нали?

— Трбв… — Хлапето се облегна на вратата и се помъчи да вдиша. — Трбв…

— Дишай, дишай по-дълбоко. Искаш ли да ти сипя вода?

— Трбв…

— Да, да, добре. Ти си дишай… Момчето глътна въздух на пресекулки.

— Госпожо, трябва да дойдете при госпожа Айви и бебето!

Думите изригнаха в плътен поток. Баба докопа шапката си от пирона зад вратата и измъкна метлата си от сламата на покрива.

— Ама нали госпожа Патерностер щеше да се погрижи за нея… — промърмори, докато прикрепяше шапката с иглите припряно досущ като воин, готвещ се за неочаквана битка.

— Тя разправя, че всичко се объркало, госпожо! Баба вече тичаше по пътеката край градината. В другия край поляната пропадаше изведнъж около пет метра към долния завой на пътеката. Метлата не се бе задействала, когато Баба стигна до ръба, по тя не спря, а преметна крак над дръжката и хлътна надолу.

Магията се включи по средата на падането и ботушите на Баба бръснаха по сухите бурени, преди метлата да отфучи в нощта.

Пътят се виеше през планината като изтървана панделка. Тук винаги свиреше вятърът.

Конят на разбойника беше едър черен жребец. И може би единственият кон в света с вързана зад седлото стълбичка.

Това се дължеше на факта, че разбойникът се казваше Казанунда и беше джудже. Повечето хо-ра смятаха джуджетата за необщителни, предпазливи, законопослушни и крайно сдържани по въпросите, отнасящи се до сърцето и други свързани с него органи. Не бъркаха, що се отнася до почти всички джуджета. Но генетиката хвърля доста чудато заровете върху зелената плюшена покривка на живота и ето че някак се пръкна Казанунда, който предпочиташе забавленията пред парите и посвещаваше на жените цялата страст, с която другите джуджета се отдаваха на златото.

Той смяташе, че от законите все пак има полза понякога, и ги спазваше, когато му беше удобно. Презираше разбойничеството по пътищата, но така поне излизаше на чист въздух сред природата. От подобни разходки здравето укрепва, особено ако околните градове са претъпкани със съпрузи, които ти имат зъб, а и държат големи тояги в ръце За съжаление никой по пътищата не го възприемаше сериозно. Нищо не му пречеше да спре поредната карета, но все се намираше кой да подхвърли: „Какво? Я и тоя бил разбойник. Не си ли малко дребничък за занаята, а? Хъ-хъ-хъ!“ И тогава се налагаше да простреля нахалника в коляното.

Духна си на ръцете, за да ги стопли, и се озърна от шума на наближаваща карета.

Тъкмо се накани да излезе иззад не особено надеждното прикритие на храсталака, когато видя друг разбойник да подкарва коня си откъм отсрещната гора.

Каретата спря. Казанунда не чуваше нищо, но разбойникът доближи едната вратичка, наведе се да каже нещо на пътниците…

…и една ръка се пресегна, смъкна го от коня и го завлече вътре.

Каретата се разлюля замалко, после вратичката се отвори рязко и разбойникът пльосна на пътя. Каретата продължи нататък. Казанунда изчака още малко и отиде при тялото. Конят му стоеше кротко, докато отвързваше стълбичката и се спускаше от седлото. Веднага позна, че другият разбойник е мъртъв. От живите хора се очаква да имат поне малко кръв в телата си.

Каретата спря върху билото на хълма, откъдето пътят започваше да се вие няколко километра към Ланкър и по-нататък към равнините.