Тери Пратчет - Захапи за врата

— О, и за това шъм помишлил отдавна — увери ги Игор. — То ши е очевидно. Не те заплашва похабяване и поне използваш едното, докато заменяш другото. Първо екшпериментирах шъш шебе ши.

Стъпките им отекваха.

— Впрочем за какво по-точно си говорим сега? — попита Леля с кроткия тон, означаващ „Не че много ме интересува“.

— За шърца — охотно уточни Игор.

— А, значи две сърца. Две ли имаш?

— Да. Второто принадлежеше на горкия господин Швинец от дъшкорезницата, но жена му каза, че няма да му е нужно, защото без глава за какво му е?

— А кой ти сложи мозъка? — сети се Леля.

— Не можеш шам да работиш по мозъка ши — призна Игор.

— Ти обаче… имаш толкова шевове…

— О, шложих ши метална плаштинка в главата. И прокарах тел до подметките. Омръзна ми да ме удрят мълнии. Ето, штигнахме. — Отвори по-редната скрибуцаща врата. — Моето малко царштво.

Беше влажна стая със сводест таван и личеше, че нейният обитател не води светски живот тук. Имаше огнище с кучешка кошница отпред, също легло с дюшек и едно одеяло. Грубо сковани шкафове запълваха едната стена.

— Под този капак има кладенец, а за клозета ше минава оттук…

— А какво има зад тази врата? — посочи Леля вратата с тежките залостени резета.

— Нищо ошобено — отвърна Игор.

Тя го стрелна с поглед. Все пак резетата бяха залостени отвътре, а не отвън…

— Туй място ми прилича на крипта, но с огнище. — Когато штарият граф беше жив, обичаше да ше поштопли вечер, преди да излезе. Ех, златни времена бяха! А за шегашната шган пукната пара не давам. Знаете ли, че ишкаха да ше отърва от Огризчо?

Кучето подскочи и се опита да оближе лицето на Леля.

— И веднъж видях как Лакримоза го ритна — начумерено сподели Игор. — Гошпожи, желаете ли да хапнете нещо?

— Не — заедно отговориха Леля и Маграт. Огризчо напираше да лизне Игор. Явно имаше неизчерпаеми запаси от това желание.

— Огризчо, прештори ше на мъртъв — нареди Игор. Кучето се свлече и се претърколи с краката нагоре.

— Видяхте ли? Помни!

— Няма ли да се окажем заклещени тук, ако дойдат онези Сврак? — усъмни се Маграт.

— Не идват тук. Не е доштатъчно модерно за тях. Пък и има откъде да излезем навън, ако дойдат.

Маграт се озърна към залостената врата. Нямаше вид на изход, който някой би използвал охотно.

— А оръжия? — тревожеше се тя. — Във вампирски замък едва ли има нещо, което действа срещу вампири…

— Има, и още как! — опроверга я Игор.

— Има ли?

— Колкото ишкате. Штарият граф много държеше на това. Когато очаквахме пошетители, винаги казваше: „Игор, погрижи ше прозорците да ша измити, да има лимони и навшякъде украши, от които могат да бъдат направени религиозни шимволи.“ Обичаше вшички да играят по правилата. Чештен до мозъка на коштите ши беше штарият ми гошподар.

— Да, ама тъй е умирал, нали? — провери Леля. Отвори един шкаф и върху нея се срути купчина спаружени лимони.

Игор вдигна рамене.

— Веднъж печелиш, друг път губиш. Штарият гошподар чешто казваше: „Игор, в деня, когато вампирите започнат да побеждават вшеки път, ще бъдем изтребени безшледно.“ Но трябва да знаете, че много ше дразнеше, когато му отмъкваха чорапите. „Мамка му, този беше от коприна, чифтът ми штруваше дешет долара и го получих чак от Анкх-Морпорк.“ В друг шкаф Леля откри подредени колове в комплект с голям чук и простичка анатомична скица с хиксче на мястото на сърцето.

— Ришунката е моя идея, гошпожо Ог — гордо съобщи Игор. — На штария гошподар му пишна от хора, които забиваха коловете нешкопошано където им падне. Заяви, че нямал нищо против да умира, вшъщношттака ши почивал, но не бил шъглашен да прилича на решето.

— Схватливо приятелче си ти — поклати глава Леля.

Игор засия.

— Да, бива ши го мозъка в главата ми.

— Ти ли си го избра? Майтап, бе. Вече разбрах, че не можеш сам да си слагаш мозъка.

— Между другото, имам далечен братовчед в Невидимия универшитет.

— Сериозно? И с какво се занимава там?

— Кишне в штъкленицата ши — доволно я осведоми Игор. — Да ви покажа ли избата за шветена вода? Штарият гошподар шъбра прекрашна колекция.

— Моля? — сепна се Маграт. — Вампир е колекционирал светена вода?

— Май започна да ми просветва — прекъсна я Леля. — Бил е спортсмен, нали?

— Именно!

— А добрият спортсмен дава на достойния ди-веч истински шанс за спасение — потвърди Леля. — Ако ще и заради туй да напълни цяла изба със светена вода. Страхотен умник е бил старецът, както излиза. А не като тоя, новия. Той е само хитрец.