Тери Пратчет - Захапи за врата

Гласът на Баба стихна. Овес остави мулето още няколко минути да подбира пътя, после сумтене му подсказа, че тя се е събудила.

— Значи си непоколебим във вярата си? — попита вещицата, сякаш това не й даваше мира.

— Опитвам се — въздъхна свещеникът.

— Мисля си обаче, че четеш много книги. Трудно е да запазиш вярата си, щом четеш много, а?

Овес се зарадва, че Баба не може да види лицето му. Нима старицата успяваше да проникне в мислите му?

— Да…

— Но още имаш вяра, тъй ли?

— Да.

— И защо?

— Ако я нямам, значи нямам нищо. — Той почака и реши да се впусне в контраатака. — Значи вие не вярвате, госпожо Вихронрав?

Настъпи кратко мълчание, през което мулето прекрачваше обрасли с мъх корени на дървета. На Овес му се стори, че някъде зад тях чаткат копита, но звукът се изгуби във въздишките на вятъра.

— О, май вярвам в чая, в изгрева, в таквиз неща — сподели вещицата.

— Имах предвид религията.

— Познавам неколцина богове по тия краища, щом те интересува.

Овес въздъхна.

— Мнозина намират голяма утеха във вярата. Как му се искаше и той да е сред тези хора…

— Ами добре.

— Нима? Очаквах да оспорите и това.

— Хич не е моя работа да им казвам в какво да вярват, щом се държат почтено.

— Но религията не ви ли влече в по трудни моменти?

— Не. Като застудее, имам си грейка.

Окаяният ястреб изпърха с криле. Овес се загледа в плътната тъмна мъгла. И внезапно се ядоса.

— Това ли е религията според вас? — натърти, стараейки се да овладее гнева си.

— Обикновено изобщо не мисля за нея — отрече гласът зад гърба му.

Звучеше по-немощно. Усети как Баба се вкопчи в ръката му, за да се задържи на седлото.

— Добре ли сте?

— Ще ми се туй животно да припка по-бързичко… Малко не съм на себе си.

— Защо не спрем за почивка?

— Не! Не остана много път! Ох, че тъпотии свърших…

Затътна гръмотевица. Хватката на Баба отслабна и Овес я чу да тупва на земята.

Скочи от мулето. Вещицата лежеше в неудобна поза на мъха със затворени очи. Хвана китката и.

Имаше пулс, но плашещо недоловим. Стори му се ледено студена.

Когато потупа бузите й с длан, тя отвори очи.

— Ако и сега подхванеш приказки за религията — изхъхри Баба, — такъв пердах ще отнесеш…

Пак стисна клепачи.

Овес поседна да си поеме дъх. Ледено студена… да, у вещицата имаше нещо студено, сякаш тя нарочно отблъскваше топлината. Каквато и да е топлина.

Пак дочу стъпките на кон и тихичкия звън на хамут. Шумът спря недалеч.

— Кой е там? — подвикна пасторът и се надигна.

Напрегна се да види ездача в тъмата, но по-назад на пътеката се мержелееше само смътен силует.

— Преследвате ли ни? Кой сте вие?

Доближи фигурата с още няколко крачки и различи коня, навел глава заради дъжда. Конникът обаче беше само по-плътна сянка в нощта.

Обзет от ненадеен ужас, Овес се втурна обратно към неподвижното тяло на Баба. Измъкна се от подгизналата си куртка и я просна върху вещицата, макар че едва ли щеше да има полза. Озърташе се отчаяно за каквото и да било, с което да накладе огън. Ето я същината — огъня. Той дарява живот и отблъсква мрака.

Но тук растяха само високи борове, а между тях — мокри трънаци. Нямаше какво да запали.

Припряно порови из джобовете си и извади промазана кутийка с последните кибритени клечки. Би се задоволил дори с няколко сухи съчки или стиска пожълтяла трева, само да има с какво да изсуши следващите съчки…

Капките се просмукваха през ризата му. Въздухът натежаваше от водата.

Овес се прегърби, за да опази сухо пространство под шапката си, и измъкна от джоба си „Книгата на Ом“, в която търсеше утеха. Ом непр-менно щеше да го упъти…

„…Като застудее, имам си грейка…“

— По дяволите! — изръмжа тихо пасторът.

Отвори книгата наслуки, драсна клечка и прочете:

„…и през онези години в земите на киринитите се множаха камилите…“ Клечката изсъска и угасна.

Никаква помощ или намек. Опита отново.

„…обхвана с поглед Гул-Арах, съзря печалната пустиня и продължи по пътя си…“ Овес си спомни присмехулната усмивка на вампира. В какви думи да вярваш? С треперещи ръце запали трета клечка, пак отвори книгата под мъждивото трепкащо пламъче.

„…и Брута рече на Симони: «Където има тъма, ще запалим ярка светлина…»“ Клечката угасна. И се спусна мрак.

Баба Вихронрав изстена. Овес разсеяно долови, че копитата на коня тропнаха по-наблизо.

Коленичи в калта и се опита да подхване молитва, но никакъв глас не му отговаряше от небето. И никога не го бе имало. Казваха му да не се надява. Ом вече не се явявал така. Единствен сред всички богове, поучаваха го по-старшите, Ом праща отговорите си право в главата ти. Щом времето на пророк Брута отминало, Ом станал безмълвен бог. Така казваха.