Тери Пратчет - Захапи за врата

— Какво има в питието? — изграчи Верънс.

— Мляко — веднага отговори старецът. — И малко от бъркочите на Голямата Аги. И билки.

Верънс се вкопчи с признателност в последната дума. Споделяше със съпругата си смахнатото, но непоклатимо убеждение, че всичко, направено от билки, е безопасно, полезно и хранително.

— Затуй надигай и гълтай — подкани го побелелият пикс. — После ще ти изнамерим отнейде меч.

— Никога не съм боравил с меч — сподели Верънс, мъчейки се да седне. — Аз… аз смятам, че насилието е допустимо само в краен случай…

— Е, и тъй може, ама ако си изровил дупка да те копнат у нея — отвърна човекът на Голямата Аги. — Ти си пийни, кралче. Скоро друго ще плямпаш.

Вампирите се носеха изящно над осветените от луната облаци. Тук горе нямаше бури, нито за изненада на Агнес — студ.

— Представях си, че се превръщате в прилепи! — извика тя на Влад.

— Можем, ако поискаме — засмя се той. — Но според баща ми това е излишно мелодраматично. Той твърди, че не бива да се подчиняваме на вкоренени стереотипи.

Едно момиче ги доближи. Много приличаше на Лакримоза. Иначе казано, имаше вид на момиче, което изпада във възторг от вида на Лакримоза и копнее да я наподоби. „Хайде на бас, че не е естествено чернокоса — вметна Пердита. — А ако аз си слагах толкова грим около очите, бих се постарала да не изглеждам като Хари Веселата панда.“

— Това е Морбидия — представи я Влад. — Но напоследък се нарича Трейси, за да е в крак с модата. Мор… Трейси, това е Агнес.

— Какво хубаво име! — одобри Морбидия. — И колко умно си се сетила! Влад, всички искат да се отбием в Ескрау. Може ли?

— Това е истинското ми… — понечи да възрази Агнес, но вятърът отнесе думите.

— Нали уж бяхме тръгнали към замъка? — напомни Влад.

— Да, но някои от нас не са хапвали дни наред, а онази старица не може да се брои дори за лека закуска. Графът още не ни разрешава да се храним в Ланкър и сега няма нищо против да се отбием замалко, защото пътят не се удължава кой знае колко.

— Е, щом баща ми казва… Морбидия отлетя към другите.

— Не сме били в Ескрау от немалко седмици — обясни Влад. — Това е приятно градче.

— Значи ще се храните там? — повтори Агнес.

— Не е каквото си мислите.

— Нямаш представа какво си мисля.

— Мога обаче да се досетя — усмихна й се Влад. — Питам се дали баща ми не е разрешил, защото иска сама да се убедите? Толкова лесно се плашим от незнайното. После бихте могла да поемете ролята на посланичка… в известен смисъл. Да разкажете на Ланкър какъв всъщност е животът под властта на клана Сврак.

— Измъкване на хората от леглата им посред нощ, кървави петна по стените и подобни прелести ли?

— Пак започвате, Агнес… Това е крайно несправедливо. Щом хората узнаят, че си вампир, започват да се държат като с някакво чудовище. — Завиха плавно в нощта. — Баща ми много се гор-дее с постигнатото в Ескрау — допълни Влад. — Според мен и за вас ще бъде интересно. И тогава вероятно бих могъл да се надявам…

— Не.

— Агнес, наистина проявявам необичайна сговорчивост.

— Всички вие нападнахте Баба Вихронрав! Захапахте я!

— Символично. За да я посрещнем с „добре дошла“ в семейството.

— О, това ли било? И така всичко е наред, а? Тя ще се превърне ли във вампир?

— Несъмнено. И то превъзходен. Което впрочем е ужасяващо само ако според някой е лошо да си вампир. Не и според нас. След време ще се убедите в правотата ни. Да, за вас е добре да посетите Ескрау. И за нас. Ще видим какво ще мислите после…

Агнес се вторачи пронизващо в него. „Той се усмихва приятно…“ „Той е вампир!“

„Добре, признавам, но иначе…“

„0, имало и иначе!“

„Леля щеше да те посъветва да извлечеш вся-ка полза от положението.“

„Леля може и да го прави, но ти представяш ли си да целунеш тази твар?“

„Да, представям си.“

„Вярно е, усмихва се приятно, изглежда добре с тези свои жилетки, но погледни какво е…“

„Не забелязваш ли?“

„Кое?“

„У него се появи нещо различно.“

„Само се опитва да подлъже и двете ни.“

„Не… Това е… ново…“

— Според баща ми Ескрау е образцова общност — просвещаваше я Влад.

— Градът е пример какво се случва, когато древната вражда бъде загърбена, а вампирите и хората се научат да живеят в мир. Да… Скоро ще пристигнем. В Ескрау виждаме бъдещето.

Мъглата се стелеше между дърветата, лепнеше към земята и се разбъркваше в малки спирали от копитата на мулето. От клоните се процеждаха дъждовни капки. Сега дори се дочуваха неохотни гръмотевици. Не от разкрепостените, които сякаш цепят небето, а от другите — мотаят се на хоризонта и клюкарстват злобно със съседните бури.