Тери Пратчет - Захапи за врата

— Ъхъ. На дребните дяволчета всичко мога да поверя освен буре шльокавица или крава. Дори Баба признава, че оная Келда била голяма страхотия…

— Келда ли?

— Нещо като мъдра майчица. Май на сегашната й викат Голямата Аги. Рядко можеш да зърнеш техните жени. Някои разправят, че винаги имало само по една, тъкмо тя била Келда и пръквала по стотина дечица наведнъж.

— Това звучи… твърде… — запъна се Маграт.

— А, не. Мисля си, че и те са малко като джуджетата, затуй мъжете не се различават от жените освен под набедрените превръзки.

— Предполагам, че Баба знае.

— Ама не ще да каже — поклати глава Леля. Било си тяхна работа.

— И… той ще е добре при тях?

— О, да.

— Той е много… мил, да знаеш. Изреченото от Маграт сякаш натежа във въздуха.

— Туй е хубаво.

— Освен това е добър крал. Леля закима.

— Но ми се иска хората да го възприемат… по-сериозно — продължи Маграт.

— Жалко, че не става — призна Леля.

— Толкова усърдно се труди. И се безпокои за всичко. Но хората като че го пренебрегват.

Леля се подвоуми как да подхване поизтънко темата.

— Що не даде короната да му я посмалят — предложи, когато каретата подскочи в поредната дупка. — Доста джуджета в Меден рудник с удоволствие ще му я преправят.

— Лельо, това е традиционната корона на кралството.

— Да, ама ако не бяха ушите му, щеше да е като яка на горкия човек — съжали краля Леля.

Що не опита и да вика по-гръмогласно?

— О, не би се държал така, мрази да крещи!

— Срамота. На хората им допада да чуват крясъци от краля. Харесва им и да се уригва понявгаш. Дори малко гуляиджииство ще е от полза, ако може да го понесе. Нали се сещаш — къркане на един дъх и таквиз ми ти работи.

— Според мен той смята, че хората не се нуждаят точно от това. Много е загрижен за днешните потребности на поданиците си.

— А, ето ти го проблема, значи — отсъди Леля. — Щото хората имат едни потребности днес, но съвсем други утре. Ти го посъветвай да набляга на крясъците и гуляите.

— И на уригването ли?

— То е по желание.

— Ами…

— Кажи, миличка.

— Няма да пострада, нали?

— Няма, няма. Нищичко няма да му се случи. Също като в оная игра на шах, знаеш я. Кралицата влиза в разправиите, щото загубиш ли краля, край на играта.

— А с нас какво ще стане?

— О, ние винаги сме си добре. Не забравяй ние сполетяваме другите.

В момента обаче мнозина сполетяваха крал Верънс. Лежеше в някакво топло празно вцепенение и отвореше ли очи, виждаше десетки човечета от Нак мак Фигъл, наблюдаващи го в отблясъците на огъня. Дочуваше откъслечни разговори… или по-точно спорове.

— …и с’а да не е и наше кралче?

— И тъй мож го извъртя.

— Тоз разпльокан слабандур ли, бе?

— К’во плямпаш, бе? Човекот е болнав, зъркели немаш ли?

— Бегай, бе! Болнав се е пръкнал!

Верънс усети ритник на мъничък крак, затова пък силен.

— Ей, глей с’а, кралче, ти си една мижава върлина…

— Да, добре казано — смънка Верънс. Пиксът плю до ухото му.

— Ах, цепен грош не давам за тоз… Внезапно всички се смълчаха — рядко събитие в пространство, населено с поне един Нак мак Фигъл. Верънс успя да извие очи настрани.

Голямата Аги се появи сред пушеците.

Когато я разгледа по-подробно, тантурестото създание му заприлича на умалена версия на Леля Ог. Имаше и нещо по-особено в очите й. Формално Верънс беше абсолютен повелител на тези земи и щеше да си остане такъв, стига да не допускаше често грешката да иска от ланкърците онова, което те не желаеха да правят. Не се заблуждаваше, че неговият главнокомандващ е по-склонен да се вслушва в заповедите на „свойто мамче“, а не на краля.

А на Голямата Аги дори не й се налагаше да изрича думи. Всеки просто я поглеждаше и отиваше да стори необходимото.

Старецът застана до нея.

— Голямата Аги си рече, че ти щеш да отървеш твойта дама и твойто отроче.

Верънс кимна. Не намираше у себе си сили да направи друго.

— Голямата Аги обаче съзира, че си доста отмалял от загубената кръв Онез изчадия пускат нещо в тебе, като те захапят, та да си им покорен.

Верънс се съгласяваше от цялата си душа. Който каквото му кажеше, нямаше да дочака възражения.

И друг пикс излезе от дима, понесъл глинена паница. Бяла пяна преливаше през ръба.

— Нема как да си крал, като си проснат възнак — отбеляза човекът на Голямата Аги. — Затуй тя ти забърка едно питие…

Пиксът остави на пода паницата, която наглед беше пълна със сметана, но с тъмни спирали по повърхността. Човечето отстъпи почтително.