Тери Пратчет - Захапи за врата

Баба протегна ръка към чудатата птица.

— Ще ви донеса ръкавица — предложи Дървеняааау, но тя го отпъди с жест.

Птицата прескочи на китката й.

Баба ахна и по ръката й за секунда-две плъзнаха сини и зелени нишки като светлинки от блатен газ.

— Добре ли сте? — уплаши се Овес.

— По-добре не съм била. Дървеняааау, ще имам нужда от тая птица.

— Навън е тъмно, госпожо.

— Все тая. Ама трябва да е закачулена.

— О, госпожо, никога не слагам качулки на окаяните ястреби. Не вършат бели.

— Тая птица… — проточи Баба — …май няма друга като нея на света. Сложи й качулка.

Соколарят се поколеба. Спомни си кръга от изгорена земя, а преди това — нещото, търсещо облик, в който да оцелее…

— Госпожо, нали това е окаян ястреб?

— И що се подсети да питаш? — бавно продума Баба. — Нали ти си ни соколарят по тия земи.

— Защото намерих… в гората… видях…

— Какво си видял, Дървеняааау?

Той се омърлуши под погледа й. Само като си помислеше, че се опита да улови феникс! Най-лошото, което можеше да очаква от другите птици, беше малко пролята кръв. Ами ако го бе хванал с ръце… Изведнъж почувства изгарящо желание да се отърве по-скоро от птицата.

Чудеше се обаче, че останалите му крилати питомци не проявяваха никакво безпокойство. Всяка закачулена глава се бе обърнала към малкото същество върху китката на Баба Вихронрав. Всяка невиждаща заради качулката си глава.

Дървеняааау донесе качулка. И докато я нагласяше върху главата на птицата, за миг му се стори, че отдолу блесна златно сияние.

Реши, че и това не му влиза в работата. Живееше си почти безгрижно в замъка от много години, защото знаеше какви са задълженията му. Изведнъж осъзна ясно, че тази птица не е негова отговорност, слава на съдбата!

Баба няколко пъти вдиша дълбоко.

— Тъй… Сега да се качим в замъка.

— Какво да търсим там? Защо? — сепна се Овес.

— Ти не знаеш ли?

— Вампирите са се махнали — осведоми я свещеникът. — Докато вие… се възстановявахте. Господин Дървен… яааау е научил. Оставили са тук войниците и… ъ-ъ, слугите си. Имаше голяма шумотевица и каретата също замина. Навсякъде са поставили стража.

— Тогаз как се е измъкнала каретата?

— Е, все пак това е каретата на вампирите и техният прислужник я е карал, но Джейсън Ог твърди, че видял и госпожа Ог вътре.

Баба се подпря на стената.

— Накъде са отпрашили?

— Бях останал с впечатлението, че можете да четете мислите им или нещо подобно.

— Младежо, сега май не мога да разчета и своите мисли.

— Вижте какво, Бабо Вихронрав, за мен е ясно, че още сте слаба поради загуба на кръв…

— Не смей да ми разправяш каква съм или не съм — скастри го Баба. — Да не си посмял! Тъй… къде ли ще ги отведе Гита Ог?

— Според мен…

— В Юбервалд — отсече тя. — Там ще са.

— Моля?! Откъде знаете?

— Ами по селата няма да са на сигурно място, в такваз нощ тя няма да тръгне с бебе към чворестите земи, а да потеглят към равнината ще е глупост, щото ще са на открито. Няма да се изненадам и ако пороят вече е отнесъл пътя.

— Но така са тръгнали право към опасността!

— Там по-опасно ли е оттука? — възрази Баба. — В Юбервалд знаят всичко за вампирите. Свикнали са с тях. Има убежища. Здраво укрепени странноприемници по целия коларски път, да речем. Леля е практична. Помислила е за туй, хващам се на бас. — Лицето й се изкриви и тя добави: — Но накрая ще се озоват в замъка на вампирите.

— О, не може да бъде!

— С кръвта си усещам — увери го Баба. — Туй й е лошото на Гита Ог. Прекалено е практична. — Тя помълча. — Спомена някакви стражи…

— Затвориха се в кулата, госпожо — съобщи нов глас.

Беше Шон Ог, другите от тълпата стояха зад него. Той ходеше малко непохватно, изпънал едната си ръка напред.

— Тъй нещата се нареждат добре — отвърна Баба.

— Но ние, госпожо, не можем да нахълтаме вътре.

— Е, и? А те могат ли да излязат?

— Е… ами не могат. Но вътре е оръжейната. Всичките ни оръжия! И ония къркат вътре!

— Ти какво стискаш?

Шон погледна предмета в ръката си.

— Туй е ланкърският армейски нож. Аз… такова, де, оставих меча си в оръжейната.

— В ножа имаш ли си инструмент за изчовъркване на войници от замъци?

— Ъ… нямам.

Баба се взря отблизо.

— Туй накъдреното какво е?

— О, това е регулиращо се устройство за победа в онтологични диспути — обясни Шон. — Кралят поиска да го сложа.

— Работи ли?

— Ами… ако човек го врътка правилно…

— А туй?

— Това е сечивото за извличане на същностната истина от всяко твърдение.