Тери Пратчет - Захапи за врата

Баба си помогна с ръце да стане и се повлече към тезгяха, където Дървеняааау бе оставил своя буркан с пламъчето. Тя го разгледа внимателно.

Овес стисна по-силно дръжката на брадвата. Налагаше се да признае, че оръжието в момента го утешаваше по-добре от молитвата.

— Ис… искам да проверя — заекна той. — В-вие… вампирка ли сте?

Баба Вихронрав като че не чу въпроса.

— Къде се бави тоя Дървеняааау с чая? — про-мърмори тя.

В този миг соколарят влезе с поднос в ръцете. — Драго ми е, че се пооправихте, госпожо Вихронрав.

— Крайно време беше.

По чая се люшкаха вълнички, когато тя пое чашата. Ръката й трепереше.

— Дървеняааау?

— Да, госпожо?

— Значи си имаш огнена птица, тъй ли?

— Нямам, госпожо.

— Ама те видях да я дебнеш.

— Намерих я. Само че тя се погуби. Не остана нищо освен изгорена земя.

— Я ми разкажи как стана всичко.

— Това ли е най-подходящият момент? — усъмни се Овес.

— Да — отсече Баба Вихронрав. Пасторът слушаше с увлечение. Соколарят беше чудесен разказвач посвоему. Например ако би трябвало да предаде със свои думи сагата за Тсортянската война, щеше да отдели внимание почти само на птиците, да отбележи прелитането на всеки корморан, да състави списък на всички пеликани, да класифицира всеки гарван на бойното поле. Вероятно щеше да спомене и мъже в брони, но само защото на тях са кацали гарваните.

— Фениксът не снася яйца — реши да се намеси Овес по някое време.

Малко преди това си позволи да попита Дървеняааау с какво се е напил.

— Фениксът си е птица — напомни соколарят. — А птиците правят тъкмо това. Досега не съм виждал птица, която не снася. Събрах и парченцата от черупката.

Той припряно се отби в соколарника. А Овес се усмихна неуверено на Баба Вихронрав.

— Предполагам, че са от кокоше яйце. Чел съм за феникса. Митично създание, символ на…

— Де да знам — прекъсна го Баба. — Не съм ги виждала чак толкоз отблизо.

Дървеняааау се върна, понесъл грижовно малка кутия. Върху подложената овча вълна имаше купчинка парчета от черупка. Овес взе две-три. Бяха сребристосиви и много леки.

— Намерих ги в пепелта — обясни соколарят.

— До днес никой не е заявявал, че е намирал черупка от яйце на феникс — просвети го пасторът.

— Не знаех, господине — невинно отвърна Дървеняааау. — Иначе нямаше да търся.

— Питам се дали някому досега е хрумвало да търси… — проточи Баба и порови в парченцата. — Аха-а…

— Мислех си, че фениксите може да са живели на някакво много опасно място… — подхвана Дървеняааау.

— Всяко място е опасно за новороденото — поучително изрече Баба. — Както виждам, доста си умувал.

— Благодаря, госпожо Вихронрав.

— Жалко, че не си стигнал до края в умуването — обезсърчи го тя.

— Така ли?

— Тука има парчета не само от едно яйце.

— Така ли?

— Дървеняааау — търпеливо промълви Баба, — фениксът е снесъл повече от едно яйце.

— Какво?! — трепна Овес. — Невъзможно! Според митологията…

— Ох, тая митология — изсумтя тя. — Лакърдиите на хора, дето са победили, щото са имали по-големи мечове от другите. И очакваш от тях да са опитни познавачи на птиците, а? Пък и ако има само едно животно от някой вид, колко време може да се съхрани? Огнените птици си имат врагове като всяка друга живинка. Господин Овес, я ми помогни да стана. Дървеняааау, колко птици имаш в соколарника?

— Петдесет.

— Броил ли си ги напоследък?

Стояха и го гледаха как обикаля от прът на прът, сетне обратно, за да брои втори път. После соколарят замря, взрян в пръстите си.

— Петдесет и една ли са? — помогна му Баба.

— Не го разбирам, госпожо.

— Тогаз най-добре ги преброй по видове. Установиха, че има деветнадесет тлъстоглави плашльовци вместо осемнадесет.

— Може да е влетял още един, щом е видял останалите събрани тук — предположи Овес. Както се случва с гълъбите.

— При тези птици не е същото, господине — възрази Дървеняааау.

— Една няма каишки на краката — намеси се Баба, — от мене да го знаеш.

Откриха излишната в дъното, малко по-дребна от останалите, но също като тях увиснала кротко под пръта си.

Трудно е да се намери птица, която може да кротува подобно на ланкърския окаян ястреб, наричан още тлъстоглав плашльо. Беше хищник по природа, само че неуморно търсеше има ли и вегетариански гозби в менюто. Поначало прекарваше повечето време в сън, но усетеше ли принудата да си намери храна, настаняваше се на подходящ клон и чакаше някоя твар да умре. В соколарника отначало кацаше на пръта като другите птици, но задрямваше и спокойно увисваше с главата надолу. Дървеняааау развъждаше окаяни ястреби, защото се срещаха само в Ланкър, а и харесваше разцветките на перата им. Но всички авторитетни соколари се придържаха единодушно към мнението, че за да свали тлъстоглавият плашльо плячка от въздуха, трябва да бъде изстрелян с прашка.