Тери Пратчет - Захапи за врата

— Или я захапи, или я пусни — посъветва го сестра му. — Ама че е дундеста! Хайде, баща ни има нужда от теб. Онези са тръгнали към нашия замък. Не е ли голяма тъпотия?

— Лаки, това засяга само мен — предупреди я Влад.

— Да, всяко момче трябва да си има хоби, но… чак пък толкова!

Лакримоза подбели очи, обкръжени от тежък грим.

Влад се ухили на Агнес.

— Елате с нас.

„Баба те задължи да си при останалите“ — напомни Пердита.

— Да, но как ще ги открия, когато стигнем там? — замисли се на глас Агнес.

— О, ще ги намерим — обеща Влад.

— Не исках да кажа…

— Елате непременно. Нямаме намерение да тормозим вашите приятелки…

— …много — довърши Лакримоза.

— Или… да ви оставим тук? — предложи усмихнатият Влад.

Агнес огледа околността. Бяха стъпили на планински връх над облаците. Чувстваше се лека и сгрята, а това не беше нормално. Дори яхнала метлата, не постигаше подобно състояние, винаги усещаше как гравитацията я придърпва. Но докато вампирът държеше ръката й, всяка частичка от тялото й си въобразяваше, че може да се рее вечно.

А ако не тръгнеше с тях, спускането към равнината щеше да бъде или безкрайно дълго, или извънредно кратко.

Освен това щеше да намери другите две, което е непостижимо, когато умираш в някой процеп на склона.

Отгоре на всичко въпреки дългите си кучешки зъби и пошлото си влечение към жилетките, Влад наистина изглеждаше увлечен по нея. Агнес първа би признала, че дори шията й не е особено съблазнителна.

Реши едновременно и с двете си съзнания.

— Ако й вържеш въженце — подхвърли Лакримоза, — можем да я теглим като голямо балонче.

Да, не биваше да пропуска и шанса по някое време да се окаже насаме с Лакримоза. И паднели й сгоден случай, няма да има нужда от чесън, остър кол или брадва. Просто биха си поприказвали за някои особи, които са прекалено неприятни, прекалено злобни и прекалено клъощави. Пет минутки на четири очи, друго не й трябваше.

„Защо не и губерка в ръката?“ — допълни Пердита.

Под заешката дупка във вътрешността на склона имаше просторна кухина с нисък таван. Дървесни корени се виеха между камъните в стените.

Такива места не бяха рядкост в Ланкър. Кралството съществуваше от много години, още откакто ледовете се бяха стопили. Разни племена бяха грабили, орали, градили и измирали. От глинените стени и сламените покриви отдавна нямаше и следа, но под загладените могилки последните жилища на мъртъвците се съхраняваха дълго. Не се знаеше кой е бил погребан тук. Понякога в купчинката пръст до дупката на язовец се виждаше парче от кост или късче ръждясала броня. Самите жители на Ланкър не ровичкаха земята надълбоко, защото със селските си умове преценяваха простодушие, че не си струва някой отмъстителен под-земен дух да ти откъсне главата.

Една-две от по-старите могили се оголиха с годините и огромните камъни на зидовете им породиха особен фолклор. Ако оставиш неподкования си кон до тях през нощта и сложиш шест пенса на плосък камък, сутринта монетата ще е изчезнала, но и коня си няма да видиш повече…

На утъпканата земя под склона мъждукаше огън и запълваше гробницата с дим, който се просмукваше навън през безброй пролуки. До жаравата имаше крушовиден камък.

Верънс понечи да седне, но тялото не му се подчиняваше.

— Немой да се абиш — посъветва го камъкът.

И разгъна крака. Верънс осъзна, че вижда жена или поне същество от женски род. Беше синя като останалите пикси, но висока цяла стъпка и толкова дебела, че доближаваше сферичната форма. Наподобяваше съвършено прастарите фигурки от времената на ледовете и мамутите, когато мъжете търсели у жената преди всичко количеството. В името на приличието или просто за да обоз-начи средата на тялото си, тя носеше нещо, което Верънс определи като препаска. Общо взето, напомняше му за пумпала от неговото детство.

— Наш’та Келда рече — изрече прегракнало някой до ухото му, — че требе… да се готвиш.

Верънс завъртя глава на другата страна и се помъчи да фокусира поглед върху дребния съсухрен пикс до носа си. Кожата му беше избеляла. Имаше дълга бяла брада. И се подпираше на два бастуна.

— Да се готвя ли? За какво?

— А тъй те сакам. — Старецът тропна с бастуните си по земята. — Фигъл, немойте се помайва!

Сините човечета се втурнаха към Верънс от сенките. Стотици ръчички го докопаха. Телата им пак се подредиха в пирамида и полека го изправяха покрай стената. Някои се вкопчиха в корените по тавана и опънаха яката на нощницата му, за да го задържат прав.