Тери Пратчет - Захапи за врата

Нямаше как да се опълчи срещу дърпането, ако не искаше да бъде влачена по земята.

— Вие, вещиците, успяхте да направите впечатление на баща ми — подхвърли Влад през рамо. — Казва, че би трябвало да превърнем всички ви във вампири. Бездруго според него вече сте на половината път към нас. Но аз определено предпочитам сама да се убедите колко чудесно ще бъде.

— Така ли… Ще ми хареса постоянно да копнея за кръв, а?

— Нали сега постоянно копнеете за шоколад?

— Как смееш!

— Кръвта обаче е по-бедна на въглехидрати. Тялото ви ще се приспособи. Ще изчезват килограм след килограм…

— Стига, отвратително е!

— Ще се владеете напълно…

— Не слушам!

— И е нужно само лекичко проникване…

— Точно теб няма да те огрее, господинчо!

— Ха! Възхитително остроумие!

Влад повлече Агнес след себе си и скочи в Ланкърския пролом.

Баба Вихронрав отвори очи. Поне беше принудена да допусне, че ги е отворила. Усети как клепачите й се надигат.

Пред нея се простираше тъма — кадифеночерна, беззвездна, същинска дупка в пространството. Но отзад имаше светлина. Баба долавяше, че стои с гръб към нея, усещаше я, виждаше я отразена от ръцете си. Проникваше наоколо и очертаваше мрака, който се оказа дългата плътна сянка на самата Баба върху…

…черен пясък. Изхрущя под подметките й, когато премести тежестта си от крак на крак.

Беше изпитание. Като всичко останало. Всяко нещо е надпревара. Животът те изправя пред тях ден след ден. И се държиш под око неуморно. Неизбежно е да решаваш. Никой никога не ти казва кое решение е правилното. Вярно, някои жреци разправят, че накрая получаваш оценка, но какъв е смисълът тогава?

Щеше й се нейният ум да работи по-пъргаво. Не мислеше както е редно. Имаше мъгла в главата си.

Това тук… не беше истинско място. Не, не биваше да го нарича така. Не беше обикновено място. Иначе нищо чудно да е по-истинско и от Ланкър. Пред нея се протягаше сянката и чакаше…

Баба обърна глава към стоящата до нея висока безмълвна фигура.

— ДОБЪР ВЕЧЕР.

— А-а… пак ли ти…

— ОЩЕ ЕДИН ИЗБОР, ЕСМЕРЕЛДА ВИХРОНРАВ.

— Светлина и мрак? Да знаеш, светът не е разделен толкова простичко дори за тебе.

Смърт въздъхна.

— ДА, ДОРИ ЗА МЕН.

Баба се насили да подреди мислите си.

Коя светлина и кой мрак? Не се чувстваше готова за това. Струваше й се някак сбъркано. Не очакваше точно такава битка. Чия светлина е тази? В чие съзнание?

Глупав въпрос. Винаги си е нейното.

И да не изпуска тази мисъл от ума си…

Значи… сияние зад нея, а отпред — тъма…

Тя обичаше да повтаря, че вещиците стоят между светлината и мрака.

— Умирам ли? — ДА.

— А ще умра ли?

— ДА.

Баба обмисли това.

— Ама както ти ги виждаш нещата, всеки умира и всеки ще умре, нали?

— ДА.

— Не си ми много от полза сега, правичката да ти река.

— СЪЖАЛЯВАМ. ПРЕДПОЛАГАХ, ЧЕ ИСКАШ ДА ЧУЕШ ИСТИНАТА. ДА НЕ СИ СЕ НАДЯВАЛА НА КОНФИТЮР И СЛАДОЛЕД ОТ МЕН?

— Ха…

Нямаше повей във въздуха, нямаше и друг звук освен дишането й. Тук бяха само ослепителната бяла светлина от едната страна и тежкият мрак от другата… и чакаха.

Баба бе слушала разказите на хора, разминали се на косъм със смъртта, може би заради ловко потупване по точното място или изскачане на лошо заседнала хапка. Понякога споменаваха, че са зървали сияние…

Натам трябва да се отправи, мярна й се мисъл. Но… дали светлината е път навън или навътре?

Смърт щракна с пръсти.

Пред тях на пясъка изникна видение. Тя видя себе си, коленичила пред наковалнята. Одобри драматичния ефект. И у нея винаги бе имало склонност към театрални изпълнения, макар да не си признаваше. Някак отчуждено се възхити на силата, с която натикваше болката си в желязото. Някой обаче бе опошлил леко картината, слагайки чайник в единия край на наковалнята.

Смърт се наведе и взе шепа пясък. Остави го да се стече между пръстите му.

— ИЗБИРАЙ. ДОКОЛКОТО ЗНАМ, УМЕЕШ ДА ИЗБИРАШ.

— Няма ли съвет, който си готов да ми дадеш?

— НАПРАВИ ВЕРНИЯ ИЗБОР.

Баба се обърна към непоносимия бял блясък и затвори очи.

После отстъпи назад.

Светлината се сви до мъничка точица в далечината и изчезна.

Изведнъж чернилката беше навсякъде около нея, притискаше я като тресавище. Наглед нямаше път, нямаше и посоки. Когато помръдна, Баба не усети движението.

Сега се чуваше само тихото шумолене на пясъка в главата й.

После се разнесоха гласове от сянката й:

— …Заради теб умряха някои, които можеха да живеят още…