Тери Пратчет - Захапи за врата

Думите изплющяха и оставиха синкави белези по съзнанието й.

— Но оживяха други, дето без съмнение щяха да умрат — отвърна тя.

Мракът я дърпаше за ръкавите.

— …ти убиваше…

— Не. Показвах им пътя.

— …ха! Играеш си с думите…

— Думите са важни — прошепна Баба на тъмата.

— …ти си присвои правото да съдиш другите…

— Аз се нагърбих с дълга. И ще си платя за туй.

— …помня всяка зла мисъл, която се е раждала в ума ти…

— Знам.

— …и онези, които не би дръзнала да изречеш пред хората…

— Знам.

— …всички малки тайни, които ще останат несподелени…

— Знам.

— …колко често си жадувала да се слееш с мрака…

— Да.

— …и каква сила би придобила… — Да.

— …ела в мрака…

— Няма.

— …покори ми се…

— Няма.

— …Лилит Вихронрав постъпи така. И Алисън Вихронрав…

— Туй още никой не го е доказал!

— …покори ми се…

— Няма. Познавам те аз. Открай време те познавам. Графът не стори друго, освен да те пусне, за да ме тормозиш на воля. А аз си знам, че те има. Надвивала съм те всеки ден от живота си и няма тъкмо сега да ти отстъпя победата.

Баба отвори очи и се вторачи в тъмата.

— Знам те вече коя си, Есмерелда Вихронрав. И отсега нататък не можеш да ме сплашиш.

Изчезна дори помен за светлина.

Баба увисна в мрака и не би могла да измери отминалото време. Сякаш абсолютната пустота бе засмукала в себе си всякакво време и измерения. Нямаше къде да отиде, защото не съществуваше никакво „къде“.

И след безмерното време започна да дочува друг звук — шепот на прага на безмълвието. Устреми се към него.

В чернилката се издигаха думи като малки мятащи се златни рибки.

Бореше се да стигне до тях, защото вече имаше посока.

Късчетата светлина се превръщаха в звуци.

— …умолявам те в безграничното си състрадание да обърнеш взор насам и — току-виж — да се намесиш…

Не би избрала точно такива думи, за да въплъти в тях сиянието. Може би заради начина, по който бяха изречени. Но в тях се криеше чудато ехо, втори глас, втъкан в първия, впит във всяка сричка…

— …какво състрадание? Колко хора са се молили на кладата? Ама че съм глупак, щом съм коленичил така…

Аха… едно съзнание, но разделено на две. Баба си напомни, че в света има далеч повече хора като Агнес, отколкото момичето би посмяло да помисли. То обаче му бе избрало име, а дадеш ли име на нещо, даваш му и живот…

Имаше и друго наблизо — блещукане, не по-голямо от няколко фотона, но угасна веднага, щом тя се взря натам. Баба замалко се загледа настрани и мигновено пак насочи вниманието си към мъничката искра, която тутакси изчезна.

Нещо се криеше.

Пясъкът престана да бучи. Времето потече.

Сега щеше да открие коя е.

Баба Вихронрав отвори очи и в тях нахлу светлина.

Каретата спря и разплиска вода по планинския път. Колелата й затъваха.

Леля излезе от кабината и изджапа до Игор. Той стоеше пред място, където вече нямаше път.

Там се пенеше буйна вода.

— Можем ли да минем оттук? — попита я Игор.

— Не се знае, ама надолу ще е още по-зле заради топенето на снеговете. Цяла зима нямаше път към долината през преспите…

Тя се загледа в другия път — виеше се навътре в долината и също беше залят, но не се размиваше.

— Кое е най-близкото село нататък? — посочи Леля. — С яки каменни къщи. Не беше ли Жадно гърло? Там има странноприемница с конюшня.

— Права ште. Жадно гърло.

— Е, няма да се мъкнем пеша в таквоз време. Значи тръгваме към Жадно гърло.

Тя се върна в каретата и усети как завиха по другия път.

— Някакъв проблем ли има? — разтревожи се Маграт. — Защо потеглихме нагоре?

— Пътят е наводнен — осведоми я Леля.

— Тоест сега сме се отправили към Юбервалд?

— Да.

— Но там гъмжи от върколаци, вампири и…

— Не са навсякъде. Нищо няма да ни сполети на главния път. Пък и нямаме голям избор, като гледам.

— Май си права — неохотно призна Маграт.

— Можеше да стане и по-зле — увери я Леля.

— Например?

— Ами… в каретата да са пропълзели змии.

Агнес гледаше как канарите сякаш отфучават нагоре, после се взря надолу и различи побелялата придошла река.

Светът се завъртя около нея, когато Влад спря във въздуха. Водата пръскаше ботушите му.

— Да бъде… лекота — подсмихна се той. — Агнес, нали бихте се зарадвала, ако сте лека като въздуха?

— Ние… ние си имаме метли — задъха се тя. Целият й живот току-що мина за секунда пред очите й. „И си беше ужасна скука“ — не пропусна да добави Пердита.