Тери Пратчет - Захапи за врата

Пиксите спряха разтърсващо, когато главата на краля се озова на сантиметри от широка заешка дупка.

— Е нема да улезне!

— Че го натикаме некак!

Бутнаха обнадеждени главата на Верънс в мократа земя.

— А бе, клъцни му ушите!

— Ей че грамадан!

Друг от тях поклати глава.

— Не става тъй, не ви ли увряха чутурите? Оназ дъртата че си нареже жартиери от карантиите ни…

Колкото и да беше необичайно, Нак мак Фигъл се смълчаха за миг. Един от тях промърмори:

— Нема да ни стигнат карантиите, мене слушайте…

— Че ни разпердушини, думам ви. Пък и се зарекохме. Не мож се разправя с дърта вещица.

— Айде тогаз, сите се фащайте… Пуснаха Верънс на земята. Замалко се чу шум от разкопаване, по него се изсипаха буци пръст. Вдигнаха го отново и го внесоха през значително разширената дупка. Носът му се отъркваше във висящите от тавана корени. А новият шум отзад подсказваше, че дупката се запълва скоростно.

И след малко остана склон, където явно живееха зайци под трънките. В бурната нощ редките струйки дим се разнасяха незабелязано между стволовете.

Агнес потърси опора в стената на замъка, по която се стичаше плътен слой вода, и се помъчи да си поеме дъх. Баба не просто й нареди да се махне. Заповедта се стовари върху ума й като пълна кофа с лед. Дори Пердита се втресе. И дума не можеше да става да не се подчини.

Накъде ли би побягнала Леля? Агнес изпитваше все по-силно желание да е до нея. Леля Ог излъчваше устойчиво поле от типа „всичко ще се нареди някак“. Ако двете с Маграт са се измъкнали през кухнята, къде да ги търси?…

Чу трополенето на карета под арката, откъдето се минаваше за конюшните. Беше само тъмен силует, обгърнат от отскачащи капки, който се друсаше по калдъръма в двора на замъка. А фигурата до кочияша, покрила се с чувал, може и да беше Леля. Нямаше значение. Никой не би видял тичащата през локвите Агнес и размаханите й ръце.

Върна се под свода, когато каретата се скри от погледа й надолу по хълма. В края на краищата двете се опитваха да избягат оттук. И в кражбата на собствената карета на вампирите имаше нещо от стила на Леля Ог…

Някой сграбчи двете й ръце изотзад. По инстинкт тя се опита да удари с лакти. Все едно се напъваше да отмести скала.

— Я виж, това била госпожица Агнес Нит — студено промълви Влад. — Приятна разходка под проливния дъжд, така ли?

— Те ви се измъкнаха! — сопна му се Агнес.

— Нима го вярвате? Баща ми би могъл да запрати тази карета в урвата, когато поиска. Но няма да го направи. Винаги предпочитаме личния подход.

— Да, ухапването по шията — съгласи се тя.

— Защо не? Но той наистина се старае да проявява разбиране. Е, Агнес, нямам ли шанс да ви убедя да станете една от нас?

— Каква по-точно? Да живея, като отнемам живота на други хора ли?

— Напоследък рядко стигаме чак дотам — възрази Влад и я побутна напред. — А и когато си го позволяваме… обикновено внимаваме убитите да са от онези, които заслужават да умрат.

— О, това трябва да ме успокои, така ли? — изфуча Агнес. — В такива случаи непременно бих се доверила на преценката на един вампир.

— Признавам, че сестра ми понякога е мъничко… безцеремонна.

— Вече видях и хората, които доведохте! Малко остава да замучат!

— О, за тях ли говорите… Нашите питомци. И какво толкова? Животът им не се промени забележимо. Дори живеят по-добре. Винаги са добре нахранени, подслонени на топло…

— …и издоени.

— Лошо ли е това?

Агнес направи ново усилие да се изплъзне от хватката му. Тук нямаше крепостна стена. Не се и налагаше. Никой не би могъл да иска по-добра защита от отвесния склон на Ланкърския пролом. Влад я тикаше право към ръба на бездната.

— Ама че тъпотия! — скастри го тя.

— Не съм съгласен. Както научих, Агнес, вие сте пътувала в други страни. Значи знаете колко дребничък е животецът на повечето хора, постоянно превити под бича в ръцете на някой крал, владетел или господар, който без колебание би ги по-жертвал в битка или би ги изоставил, когато нямат сили да работят.

„Но те могат да избягат“ — намеси се Перди-та.

— Но те могат да избягат! — повтори Агнес.

— Наистина ли? Пеша? С цялото си семейство? И без никакви пари? Почти никога дори не се опитват. Агнес, повечето хора са готови да изтърпят едва ли не всичко.

— Това е най-гадното, най-циничното… „Най-правдивото“ — вмъкна Пердита.

— …най-правд… Не! Влад изви вежди.

— Агнес, отличавате се с твърде необикновено съзнание. Разбира се, вие не принадлежите към… добитъка. Вероятно това се отнася и за всяка друга вещица. Вие добре се познавате. — Той й се усмихна озъбено, което не е приятна гледка на вампирско лице. — Защо и аз не мога да ви познавам толкова добре? Елате.