Тери Пратчет - Захапи за врата

— Добре, де, влизай тука…

Вмъкнаха се в конюшнята. Леля огледа зорко околността и затвори вратата.

— Много е тъмно — прошепна Маграт.

— Като млада преповивах бебетата само с опипване.

— Дано не ми се наложи. Ей… тук свети…

В отсрещния край при преградените ниши за конете мъждукаше свещ.

Игор търкаше усърдно козината на животните и мърмореше в такт с движенията на четката. Явно нещо го тормозеше.

— Глупав глаш шъм имал, а? И глупава походка? Че той какво разбира, дяволите го взели? Изскочило от нищото гошподарче! „Игор, прештани да правиш това, прештани да правиш онова“… а хлапетата му шамо ше размотават и ше мъчат да ми заповядват… Има ши правила, штарият гошподар ги знаеше! Шлугата не им е роб…

Той се огледа. Една сламка прошумоля към пода.

Пак затърка старателно.

— Хъ! Донеши това, донеши онова… и без капчица уважение…

Игор млъкна, колкото да махне друга сламка от ръкава си.

— …да не говоря пък за…

Нещо изскърца, после профуча, конят се изпра-ви на задни крака в нишата си и Игор се стовари на пода, а главата му сякаш попадна в менгеме.

— Виж сега, ако си стисна коленете — заговори го весел женски глас, — нищо чудно да ти изкарам мозъка през носа. Знам си обаче, че туй няма да го бъде, щото тука всички сме приятели, съгласен ли си?

— Шглшн.

— Е, не очаквах да отговориш по-ясно. — Леля Ог се надигна и се изтупа. — Въргаляла съм се и в по-чисто сено. Ставай, господин Игор. А ако си намислил някакъв подъл номер, мойта колежка ей там държи вила и хич не я бива в прицелването, та не се знае къде ще те намушка.

— Тя бебе ли ноши?

— Много сме съвременни — похвали се Леля. — Имаме си всички новости в занаята. А сега ще имаме и твойта карета, Игор.

— Нима? — озадачи се Маграт. — И закъде ще пътуваме?

— Гадна нощ е тая. Не ща да разкарваме детето под дъжда, а ако се навъртаме наоколо, няма да сме в безопасност. Можем да слезем в равнината преди зазоряване.

— Няма да напусна Ланкър!

— Спаси детето — назидателно изрече Леля. — Запази бъдещето. Пък и…

Тя прошепна на Маграт няколко думи, които Игор не чу.

— Не се знае — усъмни се Маграт.

— Знаеш как мисли Баба — настоя Леля. — И тя също би поискала да опазим детето — добави по-гръмко. — Затуй, господин Игор, впрягай конете.

— Да, гошподарке — смирено отвърна Игор.

— Игор, ти да не ме поднасяш?

— О, не. За мен е удоволштвие да ми заповядват с яшен, недопушкащ възражение тон — увери я той и се затътри да вземе хамутите. — Без онези глупошти „Ще бъдеш ли така добър…“ Вшеки Игор предпочита да ши знае мяштото.

— Ако ще и да е на дъното ли? — не се сдържа Маграт.

— Штарият гошподар ме биеше ш камшик вшеки ден! — гордо сподели Игор.

— Харесваше ти, така ли? — не повярва Маграт.

— Ештештвено не ми харешваше! Но така е редно. Той беше джентълмен, чиито ботуши не бях доштоен да оближа ш език…

— Но ги ближеше, нали? — позна Леля.

— Вшяка шутрин — закима Игор. — И ги лъшках до бляшък.

— Е, помогни ни да се измъкнем и ще се погрижа да те нашибат с ароматизирана връзка за обувка — обеща Леля.

— Много шъм ви благодарен, но и без това щях да напушна — осведоми я Игор, затягайки един оглавник. — Вече ми ше гади от тази пашмина. Не бива да ше държат така! Те ша шрам за швоята раша!

Леля си избърса лицето.

— Допадат ми хората, които си казват всичко, дето им е на езика… и си го изплюват.

— Ще му се довериш ли? — изуми се Маграт.

— Познавам кой какъв е — похвали се Леля. — Винаги можеш да се довериш на човек, дето цялата му глава е в шевове.

— Леле, леле, леле!

— Нема и иляда от тия!

— Дългурести свине!

Една лисица надникна предпазливо иззад дървото.

В подгизналата от дъжда гора някакъв човек се движеше бързо, макар че наглед лежеше по гръб. На главата си имаше нощна шапчица, а пискюлчето й подскачаше по тревата.

Докато лисицата осъзнае какво означава гледката, беше твърде късно. Дребна синя фигурка изскочи изпод тичащия лежешком човек, приземи се върху муцуната й и заби глава между очите й.

— Глейте, бе, потроших й чутурата!

Победоносният Нак мак Фигъл скочи на земята до свляклата се лисица, хвана опашката й с една ръка и се втурна след останалите, тържествуващо размахал юмрук.

— Юхуу! И тая вечер че кльопаме!

Бяха издърпали леглото по средата на стаичката. Агнес и Овес седяха от двете страни и се заслушваха в приглушените шумове, докато Дървеняааау хранеше птиците. Тракаха тенекии, понякога той изквичаваше, опитвайки се да махне поредната човка от носа си.