Тери Пратчет - Захапи за врата

На шията й имаше кръв.

— Дори не са я затворили в тъмницата! — изръмжа Агнес, която щеше да се пръсне от бяс. — Изхвърлиха я ей така като… като оглозгай кокал!

— Може би смятат, че са я затворили в невидима тъмница, горкичката — обади се Овес. — Хайде поне да я пренесем на по-сухо място…

— О… да… разбира се…

Агнес хвана краката на Баба и се изуми, че кльощаво наглед тяло може да тежи толкова.

— Да я отнесем при някой от местните хора — предложи пасторът, който също едва удържаше товара.

— Идеята ти не струва — възрази Агнес.

— Но те сигурно не биха…

— И какво ще им кажеш? „Това е Баба, нали нямате нищо против да я оставим при вас и… между другото, когато се събуди, ще е вампирка.“

— А, да…

— Не че хората много й се радват поначало, освен когато са болни… — Агнес примижа към дъждовните струи. — Да заобиколим към конюшните и соколарника, все ще намерим там някоя барака…

Крал Верънс отвори очи. По прозореца на спалнята му плющеше дъжд. Светлина проникваше единствено през пролуката под вратата и той едва различаваше силуетите на двамата си пазачи, които клюмаха в креслата.

Издрънча стъкло. Единият мъж се надигна, отвори прозореца, надникна в бурната нощ, не откри нищо интересно и пак се затътри до креслото.

Всичко изглеждаше много… приятно. Верънс сякаш се бе потопил в топла вана и се отпускаше уютно. Всички грижи на този свят се падаха на другите. Той подскачаше като щастлива пяна по морето на живота.

Дочуваше тихички гласове, но незнайно защо говорещите се намираха под възглавницата му.

— Глей ги тез дългурести свине!

— Ах, че ги очистиме!

— Айде…

— Че броим… раз, два, ТРИ!

— Оп! Оп!

Нещо прошумоля. Креслото на единия пазач се заклатушка над пода и се понесе стремително към прозореца.

— Оп!

Креслото и обитателят му изхвръкнаха с трясък през стъклата.

Другият пазач успя да се изправи, но пред него светкавично се оформяше чудат израстък. В очите на Верънс, випускник на Гилдията на смешниците, явлението много приличаше на извънредно висока пирамида, съставена от твърде дребни акробати.

— Оп! Оп! — Хоп! — Оп!

Върхът се изравни с лицето на пазача. Единствената фигура най-отгоре му изкрещя:

— К’во зяпаш, бе, скапаняк? На ти!

С последната дума човечето се изстреля към точка между очите на мъжа. Отекна тих пукот и пазачът се просна по гръб.

— Оп! Оп!

— Хоп!

Живата пирамида се разпадна на съставните си части по пода. Верънс чу шляпане на множество крачета, внезапно един малък и обилно татуиран в синьо мъж със синя островърха шапчица застана на брадичката му.

— Здрасти, кралче! Мотана ли ти е чутурата, а?

— Хубав номер — изфъфли Верънс. — Откога играете ролята на халюцинация? Направо страхотно.

— Ами ти не зацепваш, кат’ те гледам.

— Само така — унесено го поощри Верънс.

— Дай да влачиме! — Хоп! Хоп!

Верънс усети как го вдигат от леглото. Стотици ръчички си го предаваха, той се подаде от прозореца в пустотата.

Стената беше отвесна и кралят се чудеше сънено защо ли се носи надолу по нея бавничко сред викове „Ха при мене! Ха при тебе! Хоп!“. Пръстчета се вкопчваха в яката, нощницата, чорапите му…

— Прекрасно представление — промърмори, когато полека се смъкна долу и изчезна в нощта петнайсетина сантиметра над земята.

В дъжда се различаваше светлинка. Агнес заблъска с юмрук по вратата и мокрите дъски се смениха с малко по-приятна гледка — соколаря Дървеняааау.

— Трябва да ни пуснете вътре!

— Добре, госпожице Нит.

Той се дръпна послушно от вратата и двамата внесоха Баба в стаичката.

— Госпожице, тя да не е пострадала?

— Нали знаеш, че в замъка има вампири? — подвоуми се Агнес.

— Тъй ли, госпожице?

Гласът на соколаря подсказваше, че току-що са му съобщили един факт и той очаква с учтив интерес да го осведомят дали фактът е добър или лош.

— Те ухапаха Баба Вихронрав. Трябва да я оставим да полегне някъде.

— Ето го моето легло, госпожице.

Беше тясно и късо, направено за хора, които лягат, защото са уморени.

— Може и да го поизцапа с кръв — предупреди Агнес.

— О, аз непрекъснато цапам леглото с кръв — бодро я успокои Дървеняааау. — И пода. Имам предостатъчно бинтове и мехлеми, ако ще ви бъдат от полза.

— Е, поне няма да й навредят. Ъ-ъ… Дървеняааау, известно ти е, че вампирите смучат кръв от хората, нали?

— Тъй ли, госпожице? Само че ще трябва да почакат на опашка след птиците, ако искат да смучат и от моята.