Тери Пратчет - Захапи за врата

Зад него Овес повръщаше.

Агнес си мислеше за хората с празни погледи, които работеха в замъка. Никой не заслужаваше такава участ.

Тя сграбчи пастора за яката и го вдигна като чувал.

— Довиждане, госпожице Нит — отпрати я графът.

Тя избута отпуснатия Овес към предния вход. Навън вече плющеше силен дъжд, безмилостни струи се забиваха под ъгъл от небето като стоманени пръти. Тя се промъкна покрай стената, макар и прикритието да беше рехаво, и подпря свещеника под един водоливник, който бълваше водопада си по-надалеч от тях.

Овес се разтрепери и изстена:

— Горката старица…

Приведе се напред и водата се разплиска от главата му на всички страни.

— Да… — смънка Агнес.

Другите две бяха избягали. Осени ги една и съща догадка, споделена и от Пердита. Всички изпитаха сътресението, когато Баба освободи съзнанието си и… Бебето дори носеше името Есме, нали? Но… Агнес не вярваше, че си е въобразила гласа на Баба в главата си. Значи беше някъде наблизо…

— Много се изложих, а? — изпъшка Овес.

— Да — кратко потвърди Агнес.

В идеята Баба да пренесе духа си в бебето имаше някаква правота, фолклорен привкус, романтично звучене. Вероятно затова Леля и Маграт бяха склонни да се вкопчат в нея, но и тъкмо тази беше причината Баба да не постъпи така. Агнес не бе съзирала дори помен от романтика в душата й. Баба обаче знаеше отлично как да манипулира романтиката в душите на другите.

Тогава… къде ли може да е? Все пак се случи нещо. Тя прехвърли ядрото на духа си в безопасност, но както и да се репчеше на графа, не би имала сили да го отпрати надалеч. Няма как да не е в живо същество, но ако е в човек, той дори не би подозирал…

— Само ако бях използвал подходящия ритуал за прогонване на духове! — вайкаше се Овес.

— Нямаше да стане — сряза го Агнес. — Тези вампири не ми се сториха кой знае колко религиозни.

— В живота на свещенослужителя такъв шанс се пада може би само веднъж…

— Само че ти не беше подходящ. Ако религиозната брошурка беше оръжието, с което да ги победиш, щеше да се окажеш човек на място.

Тя се вторачи в пастора. Същото стори и Пердита.

— Брат Мелхио ще ме порицае сурово — смотолеви Овес и се изправи. — О, как изглеждам само — целият съм в кал. Ъ-ъ… защо ме гледате така?

— О… хрумна ми нещо. Вампирите още ли не успяват да се вмъкнат в главата ти?

— Какво искате да кажете?

— Не ти ли влияят? Не узнават ли за какво мислиш?

— Ха! През повечето време и аз не знам за какво мисля — окаяно призна Овес.

— Виж ти… — промърмори Агнес. „Виж ти…“ — повтори и Пердита.

— Той беше прав — мрънкаше пасторът, без да я слуша. — Подведох всички, нали? Трябваше да си остана в семинарията и да заема онова място за преводач.

Дъждът дори не беше съпроводен с мълнии и гръмотевици. Просто валеше тежко, упорито и безмилостно.

— Но аз съм готов… да опитам отново — споде-ли Овес.

— Нима? И защо?

— Нали и Казрин се е връщал до три пъти в Махагската долина, за да отнеме накрая чашата на Хиреад от воините на оолитите, когато се унесли в сън?

— Така ли?

— Да. Аз… хъм, съм убеден в това. Нали и Ом е рекъл на пророк Брута: „Ще бъда с теб в мра-ка“?

— Предполагам.

— Да, така е било. Непременно.

— И това те подтиква да се изправиш отново пред вампирите? — не повярва Агнес.

— Да.

— Но защо?

— Защото ако не го направя, каква полза от мен? И за какво изобщо съм годен?

— Не ми се вярва, че бихме оцелели втория път — охлади го Агнес. — Сега ни пуснаха да си вървим — проявиха изтънчена жестокост. Да му се не види! На мен се пада да реша що да сторя, а не трябваше аз да избирам. Нали съм девицата!

— Тя разгада правилно изражението му и обясни:

— Това е понятие от професионалния жаргон, с което обозначаваме най-младшата в троицата от вещици. Не би трябвало аз да вземам решенията. Да, знам, че е по-добре, отколкото само да варя чая!

— Ъ-ъ… не съм споменавал нищо за чай…

— Извинявай, не го казах на теб. И какво ли би искала от мен тя?

„Отгоре на всичко ти се струва, че знаеш къде се крие“ — напомни Пердита.

Разнесе се скрибуцане и двамата видяха как вратата на голямата зала се отвори. Стъпалата се осветиха, сенки заиграха в изпаренията от по-роя, нещо цопна и вратата се затръшна. За миг се чу смях.

Агнес се втурна към стъпалата, пасторът жвакаше до нея.

В тази част от двора вече се разпълзяваше обширна кална локва. В нея лежеше Баба Вихронрав с изпокъсана рокля, кичури се измъкваха от твърдия като камък кок на тила й.