Тери Пратчет - Захапи за врата

— Не се ли плашиш?

— Госпожице, имам си огромен буркан с мазило, даде ми го госпожа Ог.

Изглежда нямаше да дочакат друга реакция от него. На Дървеняааау му беше все едно кой е господар на замъка, стига да не закача птиците му. Столетия наред соколарите се занимаваха с важните дела, тоест с ястребите и соколите, чието обучение изискваше дълъг упорит труд, а властването оставяха на аматьорите.

— Тя е мокра до кости — установи Овес. — Нека поне я завием с одеяло или нещо друго.

— Ще имаш нужда и от въже — напомни Агнес.

— Въже ли?

— Тя все някога ще се опомни.

— Значи… трябва да я вържем?

— Ако някой вампир реши да превърне и теб във вампир, какво прави?

Ръката на Овес стисна медальона с костенурката, сякаш търсеше утеха.

— Ами… май вкарват нещо в кръвта. Струва ми се, че решат ли да ви превърнат във вампир, тъкмо това се случва. Не мисля, че имате шанс да се преборите, щом попадне в кръвта ви. Не можете да кажете: „Не искам да съм като вас.“ Не е сила, на която да се опълчите.

— Тя е голям инат — осведоми го Агнес.

— Чак толкова голям ли? — усъмни се Овес.

Един от юбервалдските пришълци се тътреше по коридора. Поспря заради някакъв шум, озърна се, не видя нищо смущаващо и се помъкна по пътя си.

Леля Ог излезе от сенките и повика с жест Маграт.

— Извинявай, Лельо, бебетата пискат непрекъснато…

— Шът! В кухнята вдигат доста силна врява. Че какво ли биха искали да си сготвят вампирите?

— Сигурно са онези хора, които те си доведоха — изсъска Маграт. — Нали внасяха новите мебели. Предполагам, че все пак ги хранят.

— Да, като добитък. Май няма по-добър начин, освен да си излезем нахално. Тия твари не са от най-досетливите. Готова ли си? — Леля разсеяно отпи от шишето, с което не се разделяше. — Ти само върви след мене.

— Но как така? Ами Верънс? Не мога да зарежа мъжа си!

— И как ще ги спреш да не му направят зло, ако си тука? Ти гледай детето да е добре, туй е важното. И от памтивека си е тъй. Между другото… нали ти рекох, че се погрижих да го закрилят?

— Магии ли си правила?

— О, измислих нещо по-добро. Сега върви с мене и се дръж нахално. Време е да си се научила, щом си кралица. Изобщо не позволявай да си помислят, че нямаш право да си там, където са те сварили.

Хората с опърпаните дрехи я загледаха тъпо като кучета, които чакат ще има ли камшик за тях. А върху огромната печка вместо излъсканите тенджери на госпожа Скорбик се мъдреше великански почернял казан. Вътре имаше сивкава мътилка. Леля Ог не би извадила пълен черпак от този казан, ако ще да й даваха хиляда долара.

— Само минаваме оттука! — рече тя остро. — Вие си продължавайте каквото имате да вършите.

Всички глави се завъртяха да ги проследят. Но в дъното на кухнята от старото кресло, където госпожа Скорбик сядаше да отдъхне, се изправи някаква фигура и закрачи към тях.

— Ох, че гнусотия, един от техните подлизурковци — изсумтя Леля. — Стои между нас и вратата…

— Госпожи — поклони се вампирът. — С какво да ви помогна?

— Ние тъкмо си тръгвахме — високомерно изрече Маграт.

— А може би не — възрази той.

— Извинявай, младежо — подхвана Леля с гласа си на леко оглупяла бабичка, — откъде си?

— От Юбервалд, госпожо.

Тя кимна и се зачете в листчето, което извади от джоба си.

— Хубаво, хубаво. А от кой край?

— От Клоц.

— Брей, че приятно. Извини ме за мъничко. — Леля се обърна, изплющя ластик и тя пак го погледна със сияйна усмивка. — Ще прощаващ, падам си да подпитвам. И как се казваше оная ваша река? Ъм? Ее?

— Аа — поправи я вампирът.

Ръката й се стрелна и натика нещо жълто между зъбите му. Той я сграбчи, но щом я придърпа към себе си, тя го халоса по главата.

Вампирът се свлече на колене, впил пръсти в устата си. Мъчеше се да изпищи, но му пречеше резенчето лимон, което бе захапал неволно.

— Уж е само остаряло суеверие, а виж какво стана — подхвърли Леля в мига, когато около устните му изби пяна.

— Да, но е необходимо и да му отсечеш главата — напомни Маграт.

— Вярно, бе. Видях сатърче наблизо…

— Няма ли да се махаме? — настоя Маграт. — Преди да ни се изтресе още някой.

— Бива. Той бездруго не е голям началник сред вампирите — снизходително изрече Леля. — И жилетката му е грозновата.

Нощта беше посребрена от дъжда. Вещиците сгушиха глави в раменете си и се втурнаха напред в мрака.

— Трябва да преповия бебето!

— Най-добре с дъждобран — промърмори Леля.

— Тъкмо сега ли?

— Ами малко е неотложно…