Тери Пратчет - Захапи за врата

— Хич не ми пука в какво вярваш — изсумтя Баба. — Ама не смееш да ме пуснеш да изляза оттука. Щото не се знае къде ще отида и какво ще сторя. Може да те дебна с всеки чифт очи наблизо. Или да се притая зад всяка врата. Има и от кого да поискам да ми върне стара услуга. Може да ти налетя откъдето ще да е и по всяко време. И много ме бива да злобея.

— Е, и? Ако бях толкова невъзпитан, бих могъл да ви убия незабавно. Достатъчна е дори една най-обикновена стрела. Ефрейтор Свиц!

Ефрейторът размърда лениво ръка — не умееше да наподоби по-свястно отдаване на чест — и се прицели с арбалета си.

— Сигурен ли си? — подкачи Баба графа. — Твоят маймуняк ще има ли време и за втори изстрел? А аз дали още ще съм тука?

— Госпожо Вихронрав, не сте от формоменителите. А и като съдя по вида ви, сега не сте много пъргава в краката.

— Тя намеква, че ще прехвърли съзнанието си в друга глава — намеси се Влад.

Вещиците се спогледаха.

— Извинявай, Есме — смънка накрая Леля Ог. — Не си удържах мислите. Май не пих достатъчно.

— О, да — поклати глава графът. — Прословутите ви умения в Заемането.

— Ама не знаеш нито къде ще се преместя, нито колко надалече — уморено проточи Баба. — Дори не знаеш в чия глава. И не ти е ясно дали изобщо трябва да е глава. Всичко, дето го научаваш, е измъкнато от умовете на другите хора, а те не са узнали всичко за мене. Как пък не!

— Е, значи ще преместите съзнанието си другаде — допусна графът. — Примитивно. Пътувал съм много, наблюдавал съм подобни хитрости. Прастари особняци, окичени с мъниста и пера, които можеха да вместят същността си в риба, в насекомо… дори в дърво. Сякаш има значение. Дървото се пали лесно. Крал Верънс обича да изтъква, че настъпва нов световен ред. Ние сме този нов ред. А вие сте минало…

Той се присви за миг и другите три вещици тупнаха на пода.

— Превъзходно — одобри графът. — Предупредителен изстрел. Усетих го. Наистина го усетих. Никой в Юбервалд не е успявал да ме засегне толкова силно.

— Мога и по-силничко — обеща Баба.

— Няма да ме убедите — заяви графът. — Ако можехте, отдавна да го бяхте направила. Никаква милост за вампира, а? Любимият вопъл на тълпата от столетия! — Той закрачи към Баба. — Наистина ли не ни смятате за нищо повече от западнали заради кръвосмешение елфи или глупави човеци и се надявате да ни покорите с властно държание и мъничко хитрини? Ние се надигнахме от ковчезите, госпожо Вихронрав. Опитах се да бъда по-търпелив с вас, защото всъщност имаме множество общи черти, но сега…

Тялото на Баба отскочи назад като хартиена фигурка, блъсната от повей.

Графът беше на няколко крачки от нея, пъхнал ръце в джобовете си. За миг и той поспря.

— О-о, този път едва го усетих. Това ли е най-доброто, на което сте способна?

Баба се олюляваше, но вдигна ръка. Тежко кресло до стената се плъзна над пода и се затъркаля по залата.

— Като за човек никак не беше зле — милостиво прецени графът. — Но не мисля, че още дълго ще успявате да ме отклонявате.

Баба трепна и вдигна другата си ръка. Огромен полилей се разклати.

— Олеле… — въздъхна графът. — И това не стига. В никакъв случай.

Баба заотстъпва.

— Но ще ви обещая нещо — продължи той. — Няма да ви убия. Напротив…

Невидими ръце я вдигнаха и грубо я залепиха до стената.

Агнес понечи да пристъпи напред, Маграт обаче стисна ръката й.

— Не го смятайте за поражение, госпожо Вихронрав — посъветва графът. — Ще живеете вечно. Аз бих казал, че сделката е изгодна, а вие?

Баба успя да подсмръкне презрително.

— Аз пък казвам, че е доста скромничко. Лицето й се разкриви от болка.

— Довиждане — изрече графът.

Вещиците усетиха психическия удар. Залата се размъти пред очите им.

Но имаше и нещо друго в просторите отвъд нормалните измерения. Ярко и сребристо, то се изплъзна като риба…

— Тя изчезна — прошепна Леля. — Сама се запрати нанякъде…

— Къде? Къде? — съскаше Маграт.

— Недей да мислиш за туй! — заповяда Леля. Лицето на Маграт се смръзна.

— О, не…

— Не мисли! Не мисли! — увещаваше я трескаво Леля. — Мисли за розови слонове! За розови слонове!

— Тя не би…

— Ла-ла-ла! Ий-ий-ий-оуу! — разкрещя се Леля и завлече Маграт до коридора към кухнята. — Хайде, де, по-бързичко! Агнес, ще разчитаме на вас двете!

Вратата се затръшна зад тях и Агнес чу че-гъртането на резетата. Вратата беше дебела, резетата — яки. Строителите на Ланкърския замък не биха и помислили за дъски, по-тънки от десетина сантиметра, и ключалки, които не издържат ударите на таран.