Тери Пратчет - Захапи за врата

…бе се надявал поне веднъж Ом да възвести битието си по някакъв очевиден и недопускащ съмнение начин, който не може да бъде сбъркан с повей на вятъра или пристъп на гузна съвест. Защо поне веднъж не пръсне облаците за десетина секунди и от небето не прогърми глас:

— О, ТИ, МОГЪЩ Е ДУХЪТ НА ОНОГОВА, ЩО Е ВЪЗВИСЕН ОТ ОМ, ОВЕС! ВСИЧКО ДО ПОСЛЕДНАТА ДУМИЧКА Е ВЯРНО! МЕЖДУ ДРУГОТО, ТИ НАПИСА МНОГО ПРОНИКНОВЕН АНАЛИЗ ЗА КРИЗАТА НА РЕЛИГИЯТА В ПЛУРАЛИСТИЧНОТО ОБЩЕСТВО!

На Могъщ Овес не му липсваше вяра. Но тя не стигаше. Искаше и знание.

В момента би се задоволил и със заслужаващ доверие наръчник по отърваване от вампири.

Изправи се. Зад него лишеното от надзор походно легло се затвори с трясък.

Беше откривал и знание, но то също не му помогна.

Нали Джото накарал Колоса на ужаса да се хвърли върху земята и моретата се обагрили с кръвта му? Нали непоколебимият във вярата си Орда стоварил внезапна суша и глад върху земите на Смейл?

Разбира се, бяха го сторили. Овес вярваше в това с цялото си сърце. Но друга част от него не забравяше прочетеното за дребните морски същества, които причинявали редките червени приливи по бреговете на Урт, също и за странния цикъл в посоките на ветровете, заради който понякога дъждовните облаци не стигали години наред до Смейл.

И това го лишаваше от спокойствие. Заради дарбата му да учи древни езици го допуснаха да се рови в новите библиотеки, които неспирно никнеха около Цитаделата. Там само намери нови поводи за притеснения, защото търсачът на истини откри тъкмо каквото искаше. Например Третото пътешествие на пророка Сена забележително приличаше на преразказано „Евангелие от пясъка“ в „Лаотанската книга на Цялото“. На един и същ рафт преброи четиридесет и три стряскащо подобни истории за всемирен потоп и във всяка от версиите един мъж, необикновено подобен на епископ Рог, спасяваше избраните, като построяваше вълшебен кораб. Естествено подробностите не съвпадаха. Понякога материалът за кораба беше дървесина, друг път — бананови листа. Понякога вестта за появилата се от морската шир суша беше донесена от лебед, друг път — от игуана. Разбира се, историите в летописите на другите религии бяха само пресъздадени народни предания и митове, докато пътешествието, описано в „Книгата на Сена“, си оставаше свята истина. И все пак…

Овес стигна до посвещение в сан, обаче от Негово леко преподобие в Негово умерено преподобие се превърна един младеж с тревожен ум. Копнееше да обсъди тези главоблъсканици с някого, но при толкова разколи наоколо едва ли някой би намерил търпение да го изслуша. Разнасяше се неспирен оглушителен шум — всякакви свещенослужители приковаваха своите варианти на скрижали към дверите на храма. По едно време и Овес се замисли дали да не вземе един свитък и чук, а после да впише името си в списъка на чакащите пред храма, но не си позволи тази волност.

Защото си знаеше, че открай време у себе си има по две мнения за всичко.

В един момент се замисли дали да не помоли да го подложат на екзорцизъм, но се отказа от идеята си. По традиция Църквата прибягваше към фатални методи в такива случаи, а и на рядко усмихващите се старши духовници нямаше да им е особено забавно, ако научат, че той иска да прогонят от него собствения му тормозещ го дух.

Наричаше вътрешните си гласове Добър Овес и Лош Овес. За съжаление и двата се съгласяваха с тези определения, но ги употребяваха по коренно различен начин.

Още като малък откриваше една част от себе си, според която храмът беше глупаво и скучно място. Тя все го подтикваше да се подхилва, когато трябваше да слуша проповеди. И порасна заедно с него. Тъкмо този Овес четеше ненаситно и непременно запомняше цитатите, които подкопаваха неоспоримостта на истините в „Книгата на Ом“… а после го ръчкаше безмилостно и подпитваше: „Щом и това не е вярно, в какво ти остава да вярваш, а?“ Противоположната му половина отговаряше: „Трябва да има и други истини.“

„Аха, различни от действителната, така ли?“

„Кажи ми коя е действителната истина!“ И се разнасяше мислен вик: „Ами действителната гласи, че не чак толкова отдавна омнианците щяха да те изтезават до смърт само заради подобни мисли.

Забрави ли? Забрави ли колко хора са умрели просто защото са си служили с мозъка си, който според теб им е бил даден от техния бог? Що за истина може да оправдае това безмерно страдание?“ И досега не успя да намери думи за отговор. В такива моменти започваше да го мъчи главоболието, не можеше да спи нощем. Вероятно това беше най-върховният разкол сред безбройните схизми в Църквата — да започнеш война на идеи в собствената си глава.