Тери Пратчет - Захапи за врата

Друга тълпа притича с голям арбалет и го подпря на камък близо до Верънс.

— Ъ-ъ… Не бих казал, че… — замънка кралят.

Дебелата Келда се заклатушка към сенките и се върна, стиснала пухкавите си юмручета. Застана до огъня и изпъна ръцете си над пламъците.

— Раз! — произнесе старият пикс.

— Вижте какво, стрелата е прицелена точно в…

— Раз! — повториха в хор Нак мак Фигъл.

— …два! — Два!

— Хъм, ще ме прониже право в…

— И три!

Келда пусна нещо в огъня. Безцветен пламък изригна с рев и превърна кухината в черно-бяла мозайка. Верънс замига.

И когато отново можеше да вижда, от стената стърчеше стрела — точно до ухото му.

Келда изръмжа заповеднически, докато бялата светлина още играеше по стените. Брадатият пикс пак тропна с бастуните си.

— Сега требе да се отместиш. Айде!

Човечетата пуснаха Верънс. Той направи няколко немощни крачки и се свлече на пода, но никой не го погледна.

Обърна се да види какво са зяпнали.

Сянката му се кривеше закована за стената. Погърчи се още малко, опитваше се да измъкне стрелата с безтелесните си ръце, после избледня.

Верънс вдигна ръка. Доколкото виждаше, тя хвърляше сянка, но тази поне му се стори съвсем обикновена.

Старецът изкуцука при него.

— Ей тъй е по-харно.

— Значи застреляхте сянката ми? — смънка Верънс.

— А бе, наречи я придатък, ако щеш — отвърна човечето. — Туй е тяхната омая. Ама сега че заподрипваш скоричко.

— Ще заподрипвам ли?

— Само да не си фраснеш чутурата, че е нисичко — невъзмутимо допълни старчето. — Вече да ти река здрасти, кралче. Аз съм Човекот на Големата Аги. При вазе май щех да съм министър-председател. Щеш ли да сръбнеш и кльопнеш юнашки, додека чекаме?

Верънс си разтърка лицето. Несъмнено започваше да се опомня. Мъглата се разсейваше.

— Как бих могъл да ви се отблагодаря? Очичките на пикса блеснаха щастливо.

— А бе, има нещичко, дето дъртата Ог разправяше, че може да ни дадеш. Дреболийка.

— Каквото поискате — зарече се Верънс.

Две сини човечета домъкнаха с усилие стегнато навит пергамент и го разстлаха пред краля. Старецът измъкна изневиделица гъше перо.

— На дреболийката й се вика подпис, да знайш — обясни на Верънс, който се взираше недоумяващо в ситния краснопис. — И не се отплесвай, ами удари парафа на сите алинеи и параграфи. Щото ний от Нак мак Фигъл сме си простичък народец, ама изтипосваме таквиз сложни документи, че ум да ти зайде.

Могъщ Овес примига към Баба над събраните си за молитва ръце. Тя забеляза как очите му се извиха към брадвата и пак се вторачиха в нея.

— Нямаше да я стигнеш навреме — отсъди Баба, без да шавне. — Като си искал да я размахаш, да беше я стискал. Няма вреда от молитвата. Ясно ми е, че човек може да си намести ума в главата с една молитва. Ама брадвата си е брадва, в каквото ще да вярваш.

Овес си отдъхна. Бе очаквал да скочи към врата му.

— Ако Дървеняааау е сварил чай, ще си пийна, че прежаднях — продължи Баба.

Облегна се омаломощена на наковалнята. С ъгълчето на окото си наблюдаваше как ръката му се мести полека.

— Ще донеса… ще попитам… ще…

— Тоя соколар има глава на раменете си, от мене да го знаеш. Няма да откажа и някоя бисквитка.

Пръстите му докоснаха дръжката на брадвата.

— Пак не си достатъчно бърз — разочарова го Баба. — Но ти си я дръж подръка. Първо брадвата, после молитвата. Приличаш ми на свещеник. Кой ти е богът?

— Ъ-ъ… Ом.

— Той или тя?

— Той. Да, той. Няма съмнение. — Замисли се колко е странно, че в Църквата няма разкол само по този въпрос. — Ъ-ъ… не ви е неприятно, надявам се.

— Че що да ми е неприятно?

— Ами… вашите колежки все ми натякват, че някога омнианците изгаряли вещици на клада…

— Нивгаш не са го правили — отрече Баба.

— Уви, принуден съм да призная, че в нашите архиви…

— Нивгаш не са горили вещици — повтори тя. — Може да са горили по-стари жени, дето не са си мълчали или не са избягали навреме. Не вярвам някоя вещица да е била изгорена — натърти Баба и се намести по-удобно до наковалнята. — Виж, бих очаквала да са изгаряли. Не всички сме милинки.

Овес си спомни как графът се хвалеше, че имал принос в „Arca Instrumentorum“…

Но тези книги бяха прастари! „Както и вампирите, нали?“ И бяха на практика част от църковния канон! Смразяващото острие на съмнението се заби още по-надълбоко в съзнанието му. Знае ли се изобщо коя книга от кого е написана? На кого да се довериш! Кое е светото писание? И къде е истината!