Тери Пратчет - Захапи за врата

— Имаме едно-единствено муле. Пък и ще ми се пречкаш. Ще трябва тебе да те наглеждам.

Тя се плъзна неусетно и тупна от другата страна на мулето. Окаяният ястреб изпърха нагоре и кацна на един напречник. Ако Овес му бе отделил малко внимание, щеше да се чуди как закачулена птица успява да лети толкова уверено.

— Мътните го взели!

— Госпожо, все пак знам нещичко за лечителството! Вие не сте в състояние да яздите каквото и да било животно!

— В момента — не, признавам — отвърна Баба с леко приглушен глас. Тя махна стиска сено от лицето си и размаха ръка нетърпеливо да й помогне. — Но ти почакай да се съвзема и…

— Добре, де, добре! Да речем, че аз яздя, а вие сте отзад и се държите за мен? Едва ли тежите повече от хармониума.

Баба го позяпа изцъклено. Приличаше на пияница, готов да сметне за приемливи идеи, които до този миг не е обмислял… например още едно питие. След малко изглежда взе решение.

— Ох… щом настояваш…

Овес намери въже и след преодоляването на някои затруднения заради упоритото желание на Баба да натяква, че му прави услуга, успя да я привърже за гърба си върху седлото.

— Ама да не забравиш, че не съм те подкарала с нож на гърлото и че нямам никаква нужда от помощта ти.

— Нож ли?…

— Е, увлякох се малко. Не съм те молила, де.

Овес позяпа разсеяно миг-два, после се смъкна от мулето, свали и Баба въпреки сърдитите й възклицания, подпря я на стената, върна се скоро с брадвата от ковачницата, закрепи я на кръста си с още едно парче от въжето и двамата пак се настаниха върху животното.

— Взимаш си поука — похвали го Баба. Щом потеглиха, тя изпружи ръка. Окаяният ястреб прелетя върху китката й.

Въздухът в люшкащата се карета се сдобиваше с несъмнена тежка миризма. Маграт подсмръкна.

— Убедена съм, че съвсем скоро препових Есме…

Провериха отново бебето, но напразно. Тогава надникнаха под седалките. Грибо спеше с вирнати нагоре лапи.

— Такъв си е, какво да го правиш — изгука Леля. — Жив да ми е, не пропуска отворена врата, без да се намъкне вътре. И не обича да е далече от мамчето си.

— Защо да не отворим прозореца? — предложи Маграт.

— Ще се намокрим.

— Но ще се отървем от вонята — въздъхна Маграт. — Знаеш ли, забравили сме поне една от торбите с играчките. Верънс много държеше на тези движещи се от въздушните течения фигурки.

— Ама аз все пак си мисля, че раничко почвате с образованието на горкото мъниче — възрази Леля както за да отвлече мислите на Маграт от по-непосредствените опасности, така и за да отбележи точка в полза на отбора на невежите.

— Околната среда е извънредно важна за развитието — сериозно заяви Маграт.

— Вярно ли чух, че те карал да четеш вдъхновяващи книги и да слушаш засукана музика, докато беше бременна? — попита Леля, след като каретата мина шумно през дълбока локва.

— О, нямах нищо против книгите, но пианото не звучи както трябва, а и слушах само как Шон упражнява солото на тромпет.

— Не е негова вината, че никой друг не ще да участва в оркестъра — оправда сина си Леля и се хвана по-здраво, за да не се клатушка в кабината.

— Ей, тая пущина пердаши бързичко.

— Как ми се иска да не бяхме забравили и ваничката — вайкаше се Маграт. — Струва ми се, че зарязахме някъде и торбата с детската фермичка. Не ни достигат и пеленките…

— Дай да я огледам — помоли Леля. Малката Есме бе пренесена от ръце на ръце в тресящата се карета.

— Ами да, я да те огледам хубавичко… — промърмори Леля.

Малките сини очи погледнаха втренчено Леля Ог. Розовото личице стана по-замислено, сякаш бебето преценяваше дали ще изкопни от нея малко сукане или да я използва като тоалетна.

— Браво… Толкоз малка да гледа ясно. Необичайно е за бебче.

— При условие че все още е малка — мрачно промърмори Маграт.

— Я по-кротко. Ако и Баба е в главата й, няма да се намесва. Никога не постъпва тъй. Пък и вътре няма да е умът й, не го прави както си го представяш.

— А как тогава?

— Виждала си я. Да те чуя какво мислиш ти.

— Бих казала, че… прехвърля онова, чрез което е такава, каквато я познаваме.

— Горе-долу позна. Събира всички тия неща накуп и ги слага, където не е опасно.

— Знаеш как умее да притихва по много особен начин.

— О, знам. Никой не може да се притаи като Есме. Почти не успяваш да чуеш своите мисли от таквоз мълчание.

Друснаха се на седалките, когато каретата хлътна в широка яма и изскочи.

— Лельо…

— Казвай, миличка.

— С Верънс всичко ще бъде наред, нали?